Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Настъпи пауза. Джейн се отпусна на стола.

— Повярвай ми, Джейн! Не бях докрай откровен, само защото смятах, че така ще е по-добре за теб. Ако знаех, че ти е известно за парите и кръвта, щях да постъпя по съвсем друг начин. Господи! — пошепна той и разтърси глава. — Затова си била толкова изплашена, толкова параноична. Сега нещата си идват на местата. Разбирам защо толкова ме подозираше.

Пръстите му несъзнателно опипваха белега върху челото.

— Признаваш ли, че си ме лъгал?

Майкъл издърпа стола срещу нея и седна. Очите му не се откъсваха от лицето й.

— Не исках да ти причинявам още мъка. Надявах се, че паметта ти ще се върне от само себе си, когато си готова да се изправиш срещу действителността. Не исках точно аз да ти припомням. Повярвай ми, Джейн. Не исках да те травмирам допълнително — стигаше ти изживяното досега.

— Казвай.

— Не знам откъде да започна.

— Толкова ли е сложно?

Той кимна.

— Много.

— Казвай — настоя тя с глас, издаващ нетърпение и страх.

— Ще трябва да се върна поне една година назад — започна той и спря, — до катастрофата, при която загина майка ти.

Джейн усети как дъхът й спира.

— Вие бяхте много близки — започна той. — Не искаше да приемеш случилото се. Беше раздразнителна и зла. Винаги си била избухлива, но след катастрофата скандалите зачестиха. Чупеше чинии, хвърляше, каквото ти попадне… Опитах се да те заведа на лекар. Ти отказа. Твърдеше, че можеш да се справиш сама. Затова реших да чакам. С времето като че ли започна да се съвземаш. Постепенно се върнахме към нормалния си живот. Започнахме да се виждаме с приятели. В продължение на шест месеца всичко показваше, че нещата отиват на добре.

— Какво се случи после?

Майкъл преглътна, нервно опипвайки устните си.

— Наближи годишнината от катастрофата. Ти започна да ставаш все по-неспокойна. Непрекъснато си повтаряше ужасните подробности. Бяха се превърнали в идея фикс за теб. Просто влудяваше сама себе си. Държеше се така, сякаш катастрофата е станала току-що. Говореше само за нея. Или не можеше да спиш, или сънуваше кошмари. Не можеше да се съсредоточиш. Изпитваше чувство за вина. Вината на оцелелия… Мисля, че така я наричат в учебниците — Майкъл се огледа.

Затрудняваше се да продължи. Не знаеше какво да каже.

— Вината на оцелелия, казваш? Какво имаш предвид?

— Реши да отидеш на гробищата — продължи той, пренебрегвайки въпроса й. — Опитах се да те разколебая. Денят беше необикновено студен. Не беше спала цялата нощ. Не беше яла от дни. Намираше се на крачка от пълния срив. Помолих те поне да изчакаш почивните дни, за да дойда с теб. Ти отказа. Твърдеше, че годишнината е от смъртта на твоята майка и не трябва да я отлагаш. Точка. Без повече обсъждане. „По дяволите, остави ме сама!“… Мисля, че точно така се изрази. Предложих ти да отложа ангажиментите си, но това още повече те ядоса. Мога да се справя сама — изкрещя ти, — не съм дете, за да ме водиш за ръка. Какво можех да направя — отидох на работа. Не исках, но нямах друг избор. Аз тръгнах за болницата, а ти — за гробището.

— На няколко пъти звънях, за да разбера дали си се прибрала. Никой не отговаряше. Започнах да се тревожа. После ми се обади Карол.

— Карол Бишъп?

— Да. Беше много разтревожена. Видяла те да паркираш в алеята и отишла да те пита нещо. Ти си се държала като безумна. Не си й обърнала никакво внимание. Дори й се сторило, че не можеш да говориш. Толкова си била разстроена. Опитала се да те успокои. Ти си я блъснала. После си се прибрала вкъщи. Тогава ми се обадила. Аз веднага се прибрах. Само за петнайсет минути… Карах като луд. Намерих те в спалнята. Пълнеше един сак с дрехи. Дори не беше свалила шлифера си. Очите ти гледаха налудничаво. Опитах се да говорим. Попитах те какво е станало. Ти не каза нищо. Крещеше истерично, налиташе на бой. Хванах те. Дори те разтърсих. Не помня. Помня само, че се опитвах да разбера какво се е случило. Ти беше като обезумяла. Крещеше, че трябва да се махнеш, че е за мое добро, че си като камък на шията ми, че само ми пречиш, че ще съсипеш и мен, както всички, които обичаш.

Майкъл поклати глава — още не можеше да преглътне смисъла на тези думи.

— Защо съм говорила такива неща?

Той не вдигаше очи от пода.

— Майкъл…

— Нека да се придържаме само към нещата, които са се случили, да оставим въпроса „защо“ за по-късно? — тихо промълви той.

— Защо съм казала, че ще съсипя и теб, както всички, които обичам? — настояваше Джейн.