Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Не се приближавай! — предупреди Джейн, държейки заплашително тежкия учебник по психиатрия като оръжие.

Гласът на Майкъл едва се чу.

— Не идвам, за да ти направя нещо лошо, Джейн.

— Да, идваш само, за да ми дадеш лекарството, нали?

— Дошъл съм, за да те заведа вкъщи.

— Остави тази работа — изсмя се тя, поглеждайки напрегнато ту мъжа си, ту д-р Клингър.

— Не се приближавайте! — извика отново, макар че никой не помръдваше.

Сигурно представляваше невероятна гледка — държеше книгата като огнестрелно оръжие. „Страдаща от амнезия взема за заложници персонала на болнична библиотека с помощта на тежък справочник по психиатрия!“ — представи си тя заглавието на утрешния Бостън Глоуб.

— Оставете ме на мира.

— Не мога да те оставя.

— Защо? От какво те е страх?

— Не ме е страх от нищо. Само се притеснявам.

— За какво?

— За теб.

— Глупости! — Джейн долови движение с периферното си зрение и се обърна. Младият лекар, когото завари в читалнята, се примъкваше към нея. — Не мърдай от там!

— Джейн, това е абсурд!

Тя изпитателно гледаше лекаря, после отмести поглед към библиотекарката.

— Въобще не знаете какво ми е направил този човек — започна тя, но д-р Клингър я прекъсна с махване на ръка.

— Това е Джейн Уитакър — започна той.

Джейн едва се въздържа да не добави „Много ми е приятно“

— Тя страда от определена форма на хистерична амнезия. Съпругът й, д-р Майкъл Уитакър, е хирург в педиатрията — кимна той към Майкъл. — Лекува я с предписаните от д-р Мелоф леки успокоителни.

— Не е вярно — изкрещя Джейн. — Д-р Мелоф ми предписа „Ативан“, а Майкъл ми дава „Халдол“. Дрогира ме и ме затваря в къщи. Не дава да се виждам с приятели. Не разрешава дори да говоря с дъщеря си.

— Джейн, моля те…

— Не! Знам, че заблуждаваш всички. Мислят те за някакъв Бог, защото си голям хирург и чудесен човек. А аз каква съм? Някаква психопатка, която не помни нищо. Но нещата не са толкова прости. Може да не знам коя съм, но знам, че не съм луда, поне не бях, докато не започна твоето лечение. Тогава не ми беше лошо, както сега. Значи, въпросът е как стигнах до тук? Какво ми направи този чудесен човек, за да се чувствам толкова зле? Какви лекарства ми даде?

Джейн замълча, бръкна в джоба си и показа двете бели хапчета.

— Хайде, кажете, че това е „Ативан“! — обърна се тя към д-р Клингър и младия му колега.

— Откъде си взела тези хапчета? — изненадано попита Майкъл. — От моята чанта ли?

Джейн едва не онемя.

— Да съм ги взела? Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези таблетки?!

— Джейн, не може ли да се приберем вкъщи и да поговорим спокойно?

— Не ми отговори на въпроса. Искаш да кажеш, че не ти ме тъпчеше с тези хапчета, така ли?

— Разбира се, че не съм.

— Лъжеш! — тя отново погледна към другите. — Моля ви, повярвайте ми. Той лъже!

— Защо ще лъже, г-жо Уитакър? — попита логично д-р Клингър.

— Защото се е случило нещо, за което той не иска аз да си припомня. Защото трябва да ме държи в състояние близко до вегетиране. Защото иска да внуши на всички, че съм луда! Само така може да ме затвори в психиатрия. Там никога няма да си спомня какво се е случило, а дори да си спомня — никой няма да ми повярва.

— Джейн, моля те — настоя Майкъл, — не разбираш ли колко налудничаво говориш?

— Какво мога да направя? — обърна се тя умолително към младия лекар. — Как да ви убедя, че казвам истината? Че не съм смахната?

— Притесняваш човека, Джейн — тихо й каза Майкъл.

И беше прав. Джейн видя как лицето му почервеня.

— Не може ли да не занимаваме хората с личните си проблеми, поне докато се върне д-р Мелоф?

— Тогава ще е много късно! — Джейн започна да потропва с крак. — Защо просто не се махнеш и не ме оставиш на мира?

— Не мога, Джейн. Аз те обичам.

Въпреки подозренията си, тя чувстваше, че това е вярно.

— Тогава защо постъпваш така с мен?

— Опитвам се да ти помогна.

— Опитваш се да ме унищожиш!

— Джейн…

— Какво се е случило с нас, Майкъл? За какво сме се карали, преди да изчезна?

По очите на Майкъл разбра, че е права. Наистина нещо се беше случило — бяха се били.

— Моля те, нека да говорим вкъщи.

Джейн сложи тежката книга на масата.

— В тази книга пише, че хистеричната амнезия може да е резултат от моментна загуба… — напрегна се да си спомни точните думи, — моментна загуба на контрол над импулсите, което може да доведе до убийство на любим човек. Виждаш ли? Нищо ми няма на паметта. Кажи ми истината, Майкъл!