Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Дори с Майкъл?

— Да.

Чия беше кръвта?

Отначало нямах представа. Но сега знам, че съпругът ми ме излъга за белега на челото си.

Разбирам.

Какво разбирате?

Мисля, че кръвта по роклята е на Майкъл.

Да! Той знае нещо, което крие от мен. Нещо, което се е случило помежду ни. Може би съм го ударила.

И мислиш, че ти дава „Халдол“, за да не си спомниш какво те е предизвикало?

Говори, че ще ме настани в лудница. Така няма да му преча. Ще ми затвори устата завинаги.

А парите? Десетте хиляди, натъпкани в джобовете ти? Те от къде са се взели?

Не знам. Нямам представа.

Отправяш много сериозни обвинения към човек, чиято репутация е безупречна.

Знам. Затова дойдох при вас. Ако бях отишла първо в полицията, нямаше да ми повярват. Неговите думи тежат повече от моите. Ако ми помогнете, имам известен шанс. Моля ви, подкрепете ме, д-р Мелоф! Елате с мен в полицията.

Добре, Джейн.

Значи ми вярвате? Не ме възприемате като луда?

Не знам какво да мисля. Сигурен съм в едно — това не са хапчетата, които предписах.

Благодаря ви, д-р Мелоф! Много ви благодаря…

— Какво е толкова смешно? — гласът на Вики Луис прекъсна мечтанията й. — На какво се смеехте?

Джейн поклати глава. Разбираше, че прекалява с гостоприемството. Не знаеше каква да бъде следващата й стъпка. Можеше да отиде в полицията без д-р Мелоф, но щеше ли да постигне нещо? Дори да им довери подозренията си, да им разправи за хапчетата, да ги заведе при багажните клетки на автогара „Грейхаунд“, пак щяха да гледат на нея с недоверие и скептицизъм. В края на краищата тя веднъж ги бе излъгала — бе премълчала за кръвта и парите. На кого щяха да повярват сега? На някаква безпаметна психопатка или на известния детски хирург — неин съпруг — човекът, който винаги и за всичко намира убедителни отговори. И пак ще се окаже там, откъдето започна. Но в още по-тежка ситуация. Защото Майкъл вече ще има всички аргументи, за да я елиминира завинаги.

Не, не можеше да отиде в полицията, поне за сега! Ще трябва да изчака — да изчезне отново — докато се завърне от отпуската си добрият доктор. Но с какви пари? Ключът от багажната клетка остана в другата обувка, която се намираше в дъното на един гардероб — в една къща, където не можеше да рискува да се върне. Дали да не се опита да обясни на чиновниците от автогарата, че е загубила ключа? Може би щяха да я отворят? Не. Няма да го направят. Особено както е без пари и лична карта. Трябва да измисли нещо друго.

Нямаше какво да се измисли! Нито можеше да отиде някъде, нито да се скрие. Вариантите бяха само два. Прибира се обратно в къщи и разговаря с Майкъл или се предава в полицията, за да се разправят те с него.

— Значи това е — чу се да произнася на глас.

— Какво имате предвид? — с половин уста попита сестрата.

Освен, ако по някакъв начин не си наложи да възвърне паметта си. Да се въоръжи с достатъчно факти, които да подтикнат подсъзнанието й, за да извади на повърхността, случилото се между нея и Майкъл. Тогава наистина би могла да отиде в полицията. Тогава шансът ще е на нейна страна.

— Има ли библиотека в болницата? — попита Джейн.

— Моля? — Вики Луис не очакваше такъв въпрос.

— Попитах дали тук има библиотека?

— На третия етаж — отвърна сестрата. — Но е само за персонала.

— Благодаря — Джейн стана и бавно напусна чакалнята, придържайки се от време навреме в стената.

Жената зад компютъра я изпрати с поглед. Джейн се добра до асансьорите и зачака, заедно с непозната възрастна негърка.

— Сигурно ви е много топло — заговори я тя на влизане в асансьора. Другите пътуващи се отдръпнаха, колкото се може по-далеч от розовата вълнена блуза на Джейн.

— Не предполагах, че ще е толкова горещо — отвърна тя и погледна бутоните върху командното табло.

До обонянието й достигна неприятна миризма на пот. Идваше от нея. Асансьорът спираше на всеки от етажите, едни слизаха, други се качваха. Агонията нямаше край. Когато най-сетне спря на третия етаж, Джейн бе в най-далечния ъгъл на асансьора.

— Извинете — рече тя, проби си път и слезе миг преди вратите да хлопнат.

Изпрати я въздишка на облекчение. Опита се да разчете различните табели, стрелки и напътствия по стените. Буквите танцуваха пред очите й. Принуди се да се откаже.

— Извинете — обърна се към някакъв минаващ наблизо лекар. — Бихте ли ме насочил към медицинската библиотека?

Той я упъти, но не забрави да й спомене, че в нея се допуска само персоналът на болницата. Джейн му благодари, изчака да се отдалечи и продължи. Щом библиотеката е само за вътрешни, трябваше да се представи за такава.