Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Знам, че нямам определен час, но съм готова да почакам. В чакалнята няма други пациенти.

— Не е там работата.

— Сигурна съм, че ще ме приеме, като разбере коя съм. Моля да му съобщите за Джейн Уитакър.

— Съжалявам, но д-р Мелоф не е тук.

— Моля? — Джейн погледна часовника си.

За обяд още беше рано. Може би е отишъл до кафето, предположи тя. Дали няма да го открие там?

— Д-р Мелоф е в отпуск. Ще отсъства няколко седмици.

— В отпуск?

— Той е страстен спортист. Кара кану в буйни планински потоци. И аз не знам точно как се нарича това. Всеки си е луд посвоему — вдигна рамене Вики Луис. — Ще си запишете ли час за след отпуската?

— Не, проблемът не търпи отлагане.

— Тогава идете при д-р Търнър или някой от отделението.

— Съжалявам. Трябва ми д-р Мелоф.

Вики Луис отново се загледа в екрана на компютъра.

— Не виждам с какво мога да ви помогна. Ако все пак искате час, за когато се върне…

— Не мога да чакам дотогава. — Джейн чу как гласът й премина в остър, писклив фалцет.

Видя мигновената тревога, припламнала в призрачните очи на сестрата. Реши, че трябва да седне и да помисли, преди да е извършила някоя непоправима глупост.

— Имате ли нещо против да почакам малко?

Вики Луис отново вдигна рамене. Джейн се отпусна на един неудобен оранжев стол до стената отсреща, пое няколко пъти дълбоко дъх. Жената зад компютъра я гледаше подозрително. Не знае какво да направи нито с мен, нито за мен. Чуди се дали да ме нагруби, но се страхува, че наистина съм близка с лекаря. Не може да разбере медицинска помощ ли търся или съм някоя луда — бивша пациентка и маниакална почитателка. Дали не стискам оръжие под бебешко розовата си блуза? На какво се дължат потната ми кожа и треперещите ръце — на жегата или на невроза…

— Вие пациентка ли сте на д-р Мелоф? — попита младата жена.

Много й се щеше да разкара най-сетне Джейн от чакалнята.

— Преглежда ме преди около месец — … наистина ли беше преди месец? Нямаше никаква представа за времето. — Какъв ден сме днес?

— Четвъртък, 26 юли 1990 година — натърти Вики Луис.

— Благодаря.

— Мога да извикам някой лекар от отделението. Може би д-р Клингър?

— Не!

Сестрата се стресна от внезапното избухване. Ръката й инстинктивно посегна към телефона.

— Не искам да говоря с д-р Клингър с неговите празни очи, кисела физиономия и абсолютна неспособност за съчувствие.

Как щеше да погледне на нейния разказ?

— Искам само да поседя няколко минути, докато реша какво да правя. Моля ви!

Добре, а сега? Джейн едва потискаше сълзите си. Беше измислила всичко — до последната подробност. В таксито отрепетира цялата си реч пред д-р Мелоф. Бе решила да го въведе в своя кошмар внимателно, както опитният гид насочва своите екскурзианти към най-значимото и любопитното… Знам, че трудно ще ми повярвате, д-р Мелоф. Възможно е да се намери логично обяснение за всичко, аз обаче не успях. Може би вие ще успеете?

Какъв е проблемът, Джейн?

Нали си спомняте — вие ми казахте, че паметта ми вероятно ще се върне след няколко седмици?

Това не беше обещание, Джейн. Мозъкът има свой собствен живот.

Знам. Точно затова съм тук. Дойдох, защото в къщи ми се случиха странни неща.

Какви неща?

Чувствах се ужасно зле, д-р Мелоф — потисната, сънлива. А в някои дни изобщо не можех да стана от леглото.

Нали по телефона говорихме затова, Джейн? Казах ти, че депресията не е нещо нехарактерно за твоето заболяване.

Знам, но има още нещо. Мъжът ми подменя лекарството, предписано от вас.

Защо мислиш така?

Вие ми казахте, че сте ми предписал „Ативан“. Занесох няколко от таблетките, които Майкъл ми дава, в аптеката. Отговориха, че това не е „Ативан“, а „Халдол“.

„Халдол“?! Не може да бъде! Носиш ли ги с теб?

Да, ето.

Това определено не са хапчетата, които предписах. Сигурна ли си, че си вземала точно тези?

Да. И от тях се чувствам ужасно — замаяна, сънлива, с разбъркан стомах.

Нищо чудно. Лекарството е много силно. Но защо съпругът ти ще ти дава от него? Толкова прочут и способен лекар. Няма логика.

Не съм ви разказала всичко, д-р Мелоф.

А именно?

Когато се озовах без памет на улицата, открих нещо, за което не съм споменавала на никой.

Дори на полицията?

Страхувах се да им го кажа. В джобовете на шлифера ми имаше почти десет хиляди в стодоларови банкноти.

Какво?

Роклята ми цялата бе изцапана с кръв.

С кръв?

Щях да ви кажа, но точно тогава онази докторка ме позна и всичко стана толкова бързо. Не можах да споделя с никого.