Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Не!

— Извинете, ударих ли ви? — стреснато попита непознато младо момиче.

Не е Паула, даде си сметка Джейн и се отпусна в ръцете на аптекаря. Той я отведе до фотьойла зад щанда и угрижено попита:

— Болна ли сте?

Джейн почувства, че очите й се насълзяват. Облегна се на удобния стол, бръкна в джоба и извади двете бели таблетки.

— Има ли начин да разберете какво е това, лекарство? Искам да кажа без изпращане за анализ…

Мъжът взе таблетките от протегнатата й ръка, разгледа ги внимателно и попита:

— От къде ги взехте?

— Можете ли дами кажете какви са?

— Мога да кажа само какво предполагам.

— „Ативан“?

— Не, в никакъв случай. „Ативанът“ е на продълговати филм таблетки. Кой ви каза, че това е „Ативан“?

Джейн усети как сърцето й ускорява своя ритъм.

— Значи не са „Ативан“?

— Не. Приличат на „Халдол“.

— Какво представлява той?

— Нещо, което не бива да се бърка с „Ативан“. По-хубаво човек да си няма работа с него — очите му се свиха. — Нима сте ги пили? Искам да кажа, без предписание от лекаря?

Джейн виновно кимна.

— Не можех да спя. Една приятелка ми каза, че помагали.

— Първо се отървете от хапчетата, а после и от приятелката. Такива приятели са опасни — възмутено измърмори аптекарят. — Нищо чудно, че едва не припаднахте! Колко сте нагълтали от тях?

— Само две.

— Господи!

— Сигурен ли сте, че е „Халдол“?

— Почти нямам колебания. За всеки случай ще проверя — той изчезна за няколко минути и се върна с тежък син справочник. — Тук пише всичко. Виждате ли? Има и илюстрации.

Очите на Джейн се плъзнаха по лъскавите страници със списъци и снимки на лекарства. Аптекарят бързо намери буквата „Х“, а после и самият „Халдол“. Сложи малката таблетка на листа върху снимката.

— Виждате ли? Еднакви са и по размер и по цвят. И двете имат скосен ръб, голи са, матовобели, с прорез по средата. Определено е „Халдол“.

— И не стават срещу безсъние?

— Страдате от безсъние ли? Имам хиляди лекарства, които се дават без рецепта. „Халдол“ се предписва само при обща психоза.

— Психоза ли?

— Да, и то като последна мярка. Дава се на пациенти с тежка депресия. Ако го взима човек без такова заболяване, почти сигурно е, че ще го придобие.

— Значи, човек, който няма депресия, ще получи депресия?

— Да. Взимайте „Халдол“ по-дълго, без нужда и ще се превърнете в истински зомби. Освен това можете да получите всички симптоми на „Паркинсон“.

— А именно?

— Трудно преглъщане, спазми, влачене на краката…

— А виене на свят?

Той кимна.

— Цялата възможна гама от психо увреждания. Честно ви казвам, това не са хапчета, които можете да раздавате на приятелите си вместо бонбони. Говорете с тази ваша приятелка, предупредете тази пълна идиотка, че си играе с живота на хората. Някой би могъл да пострада сериозно.

Възрастният мъж възмутено клатеше глава в пълно недоумение.

— Имате късмет, че сте глътнала само две. Можехте вече да сте сериозно болна — замълча за миг и внимателно я огледа. — Сигурна ли сте, че не сте взела повече?

Джейн се усмихна, чувствайки необяснимо облекчение. Значи не полудява! Таблетките, които й дава Майкъл, нямат нищо общо с предписаното от д-р Мелоф. Нещо повече, те не само не са лек транквилант, но се дават само като „последна мярка“! При по-продължително взимане човек се превръща в… „истински зомби“. Нищо чудно, че се чувства така потисната! Нищо чудно, че сутрин едва става от леглото! Нищо чудно, че едва ходи! Всъщност тя страда от паркинсонова болест, причинена от лекарството! С… „цялата възможна гама от психо увреждания“!

— Бихте ли ми върнали хапчетата? — тихо помоли тя. — Трябва да отида до Бостънската градска болница. Ще ми услужите ли с пари за такси?

— Може би е по-добре да извикам линейка?

— Няма нужда. Трябва да говоря с един човек. Помогнете ми? Моля ви!

— Искам да говоря с д-р Мелоф!

Джейн огледа тъмнокосата млада жена, която охраняваше пред неговия кабинет и се преструваше, че работи на компютъра. Жената вдигна светлосините си очи. Те изразяваха отегчение, колебание и несигурност. Чуди се какво да ме прави, помисли си Джейн, поглади белите си панталони и нагласи дългите ръкави на розовата си блуза. Ръцете й бяха влажни.

Младата жена — на име Вики Луис, поне според малката табелка закачена върху престилката — премери с очи неподходящите одежди на новодошлата и отвърна.

— Боя се, че е невъзможно.