Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Може би трябва да поиска да я хипнотизират в полицията? Изправи глава точно на време. Към нея се приближаваше познатата намръщена физиономия на д-р Клингър.

— Здравейте, госпожо Уитакър — той дръпна един стол и се настани срещу нея.

— Здравейте, д-р Клингър — промълви Джейн.

Сърцето й силно заби.

— Помните ме. Поласкан съм.

— Дори болните от хистерична амнезия трябва да помнят все някого — отвърна тя.

Това, че той не се усмихна, не я изненада.

— Само и вие не ми казвайте, че библиотеката е за болничния персонал. Вече го знам. Просто реших да не се съобразявам.

— Вероятно сте имала сериозно основание.

— Исках да прочета някои неща.

— За вашата болест ли? — д-р Клингър погледна корицата на книгата й.

— Не. За картотеката в Конгресната библиотека.

Един миг д-р Клингър сякаш преценяваше отговора й.

— А, ясно! Сарказъм.

— Болните от амнезия са доста саркастични. Така пише на страница трийсет и три.

— Какво друго научихте?

Джейн вдигна рамене, имитирайки Вики Луис.

— Кой ви каза, че съм тук?

— Госпожа Пейп — кимна към библиотекарката той, — се обадила в кабинета на д-р Мелоф. Госпожа Луис веднага съобразила, кой се е представил за нея и ми позвъни.

— И какво точно ви каза?

— Че сте търсила д-р Мелоф, че сте била много възбудена, разсеяна…

— Навлечена…

— Каза, че личало, че сте спала с дрехите си…

— Госпожа Луис е извънредно наблюдателен човек. Надмина всичките ми очаквания. Кажете, д-р Клингър, не искате ли да научите нещо повече?

— За кое?

— Например защо съм спала с дрехите си?

— А вие искате ли да споделите?

Джейн пое дълбоко дъх. Да става каквото ще, помисли си тя.

— Снощи имахме гости и съпругът ми бутна нещо в моето питие, което направо ме ликвидира. Наложи се да ме сложи да си легна. Предполагам не му се е занимавало да ме съблича. А и на мен не ми бе до преобличане тази сутрин. Бутнах прислужницата в банята и я барикадирах. Защо вратите се отварят винаги навътре, а д-р Клингър? Това създава невероятни проблеми, когато някой иска да избяга — Джейн погледна лицето на доктора. Никаква реакция!

— Защо се опитвахте да избягате?

— Сутринта смятах, че това е изходът — изсмя се тя. — Явно бягството е единственият ми начин да отреагирам при стресови ситуации.

Тропна с пръсти по корицата на дебелия том и продължи:

— В последна сметка бягството е много характерно при острия непсихотичен синдром, нали така?

— Вие сте умна жена, госпожо Уитакър. Не сте от хората, които бягат от проблемите си.

Тази констатация и мекотата, с която бе произнесена, накараха Джейн да погледне на д-р Клингър с други очи. Възможно ли е да е по-чувствителен, отколкото й се е сторило на пръв поглед? Можеше ли да му се довери? Да се възползва от помощта му?

— Ще ми повярвате ли, ако ви кажа, че мъжът ми се опитва да ми навреди? Че ме унищожава чрез медикаменти? Че ме превръща в затворник в собствената ми къща?

Изразът на лицето му казваше всичко.

— Така си мислите.

Джейн вдигна очи към тавана и отново ги сведе към лекаря.

— В такъв случай, ще ми услужите ли с няколкостотин долара?

— Моля?

— Колкото да се скрия, докато д-р Мелоф се върне от отпуска.

— Шегувате се, нали?

— Въпросът ви означава ли, че няма да ми услужите? Джейн бутна стола и се опита да стане.

Успя едва при втория опит.

— Почакайте малко! — д-р Клингър също стана.

— Защо? Виждам, че няма да стигнем до никъде. Мястото ми и без друго не е тук. Нали не съм от персонала?!

— Може би наистина мога да ви помогна? — д-р Клингър заекваше от вълнение.

Ръцете му непохватно ровеха из джобовете.

— Ще ми услужите ли?

— Нямам много.

Той извади портфейла си и бавно измъкна шепа банкноти.

— Да видим колко са.

— Защо ми помагате, щом смятате, че съм луда?

— Никога не съм казвал такова нещо.

— Не е необходимо да го казвате.

— Нека предположим, че просто не искам да скитате по улиците. Д-р Мелоф не би ми го простил. Да видим. Двайсет, трийсет… четирийсет и седем долара и двайсет и два цента. Не е много.

— Чудесно. Наистина ви благодаря! — тя протегна ръка да вземе банкнотите, но те паднаха на земята.

— Колко съм несръчен!? — каза лекарят, наведе се и започна да ги събира.

Не може ли да го прави по-бавно, чудеше се Джейн. В този миг осъзна, че Майкъл вече е уведомен. Д-р Клингър само я задържаше.

— Няма значение — каза тя и се опита да го заобиколи.

Внезапно докторът я улови за ръката. Устните му произнасяха някакви непонятни, пълни с гняв думи. После я пусна. Върху лицето му изгря широка усмивка. Макар все още да не бе видяла идващия Майкъл, Джейн разбра, че с нея е свършено.