Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Майкъл стисна зъби. Когато най-сетне проговори, гласът му беше дрезгав и измъчен.

— След катастрофата ти дълго бе погълната от мъката си. Беше като парализирана. Вършеше съвсем непривични неща. Нямам предвид скандалите или чупенето на чинии — той отново замълча.

— А какво?

Ръцете му несъзнателно се свиха в юмруци.

— Обикновено тичаше няколко пъти седмично с Даниел Бишъп. Изведнъж започна да тичаш всеки ден. Отначало мислех, че имаш нужда точно от това. Да се разтовариш от мъката и гнева. Но в един момент ти реши, че тичането не ти стига. С Даниел…

— Започнахме връзка — изпревари го Джейн. — Как разбра?

Майкъл направи опит да се засмее.

— Ти ми каза! Спомена го една вечер, докато бяхме в леглото — той поклати глава. — Наистина не искам да се връщам точно сега към този момент.

— Какво направи?

— Наистина не си спомням — изсмя се той. — Както виждаш, не само ти забравяш неприятните неща.

— Наранила съм те така ужасно.

— Да, но това всъщност не беше ти. Така поне си мислех. Предложих да говорим с адвокат. Ти не искаше и да чуеш. Реших просто да изчакам. Нямах друг вариант, защото те обичах. Не исках да те загубя.

— Един ден се канех да вървя някъде, когато ти си дойде…

— Опитах се да говоря с теб, да те накарам да седнеш, да ти налея разум в главата, но ти бе неспасяема. Изтича надолу и влезе в зимната градина. Аз те последвах. Тичаше в кръг, сякаш вършееше. Започна да ме блъскаш, да ме наричаш глупак, защото те търпя. Каза, че съм наивник, ако мисля, че Даниел е единственият мъж, с който си имала връзка, че имаш и други, че в момента идваш от леглото на последния.

Пат Ръдърфорд, помисли си Джейн, усещайки, че й се гади. Спомни си името на бележката, която бе открила в джоба си. Пат Ръдърфорд, ст. 31, 12:30. Възможно ли е да е била на гроба на майка си, после да се е срещнала с Пат Ръдърфорд в стая 31 на някакъв съмнителен хотел? Възможно ли е на тази среща да е решила, че трябва да напусне съпруга си, по-скоро заради него самия, отколкото заради себе си?

— Мисля, че в този момент загубих самоконтрол — продължи Майкъл. — Хванах те за раменете и те разтресох с все сили. Ти не ми остана длъжна. Започнахме да се бием. Изведнъж почувствах остра болка. Сякаш някой ме беше скалпирал. Пристъпих напред. Целият бях в кръв, политнах към теб… Загубих съзнание. Свестих се след няколко минути. Лежах в цяла локва кръв до люлката. Тебе те нямаше. Беше оставила сака, чантата, всичко. По-късно разбрах, че си изтеглила парите от общата ни сметка. Близо десет хиляди долара.

Настъпи напрегната тишина.

— Защо не съобщи в полицията, че съм изчезнала?

Майкъл поклати глава и тъжно се усмихна.

— Откровено казано, не мислех, че си изчезнала. Предполагах, че си избягала с другия. Не забравяй, че аз самият не бях в състояние да разсъждавам ясно. Бях дълбоко разстроен. Реших, че е най-добре да не предприемам нищо, докато не се обадиш.

Джейн с усилие се мъчеше да съпостави фактите.

— Но когато ти се обадиха от полицията, ти излъга, че съм на гости при брат си.

— Не мога да си обясня защо го направих. Чувствах се ужасно. Не исках да забърквам в цялата каша непознати. Както ти е известно, имам добра репутация. Когато ми се обадиха от болницата, разбрах, че нещата са твърде сериозни и трябва да ти помогна, доколкото мога.

— А лекарствата?

Джейн видя, че Майкъл се опитва да избегне погледа й, но не успя.

— След инцидента ти страдаше от тежка депресия. Лекарят ти предписа „Халдол“. Говорих с д-р Мелоф за това. Когато „Ативанът“ вече не ти действаше и ти започна да ставаш все по-зле, той реши отново да опитаме с „Халдол“.

Джейн нервно закрачи напред-назад. На няколко пъти се удари в масата.

— Нещо не е точно — измърмори Джейн. — Нещо криеш.

— Повярвай ми, Джейн, казах ти всичко.

— Не! Не е така. Много добре те познавам. Разбирам кога лъжеш. Казвай!

— Джейн, моля те, казах ти всичко.

— Говори, Майкъл! — изкрещя тя. — Спомена, че след смъртта на майка ми съм изпитвала вина. Защо? И аз ли съм била в колата? Това ли е истината, Майкъл?

Той наведе глава. Брадата му се опря в гърдите.

— Ти шофираше.

Джейн почувства, че коленете й се подгъват. Строполи се на пода. Майкъл коленичи пред нея.

— Аз съм шофирала!? Аз съм виновна за катастрофата. Аз съм убила майка ми?

Майкъл заговори бавно, търсейки внимателно думите.

— Беше й обещала да я водиш на пазар. Трябваше да ходиш на среща в училището на Емили същия следобед и май закъсняваше. Както и да е. Карала си малко по-бързо, или си взела завоя с голяма скорост. Не знам как точно е станало. Според свидетели си завила наляво, без да дадеш мигач. Някаква кола от насрещното движение направо се забила в твоята. — Майкъл приближи и я взе в обятията си. — Майка ти умряла на място.