Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Отслабнала ли съм? — отвърна Джейн с въпрос.

Появи се Паула. Кой знае защо това й хареса.

— Вечерята е готова и ви очаква — тържествено обяви прислужницата.

Джейн скочи на крака, но трябваше да се улови за Паула, за да не се строполи.

— Остави това, Джейн. Ние трябва да си вървим, а ти да легнеш.

— Нищо ми няма — настоя Джейн. — Сигурно е от летенето.

Питър я придружи до столовата.

— Майкъл, няма ли да ни кажеш какво става? — чу как Сара с тих глас притиска Майкъл.

— Хайде всички на масата — провикна се Джейн и зае председателското място.

Майкъл не можа да отвърне на Сара. Двамата заеха местата си.

— М-м, има чудесен вид — с пресилено весел глас каза Сара, докато оглеждаше блюдата, които прислужницата редеше на масата.

— Заповядайте — подкани ги Джейн.

Мъжът й и гостите вече пълнеха чиниите си с храна. Тя направи същото. Изчака ги да опитат от специалитетите на Паула и набоде парче пилешко месо на вилицата.

— Много е вкусно — обади се Сара. — Тази жена е истинско бижу. Не я пускайте.

Джейн натика залъка в устата си. Разбираше, че всички гледат в нея. Дъвчеше нарочно по-бавно. Съсредоточаваше се върху всяко движение. Преглъщаше залък подир залък. Не усещаше никаква вкусова разлика — пилето й се виждаше досущ като зеления фасул или ориза. Всичко се сливаше в едно. Молеше се само да не повърне, поне докато станат от масата.

— Какво е станало с брачния ти пръстен? — попита уж между другото Сара.

Джейн погледна лявата си ръка — на този въпрос Майкъл вече бе отговарял, но как точно — не помнеше.

— Реших да й купя нов, с диаманти. Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че си страхотен мъж — отвърна Сара и го потупа по ръката.

— Ей, как така още не сте попитали за Хитлер? — смени неочаквано темата Питър.

Очевидно разговорът за диамантите не бе по вкуса му.

— Какво? — Джейн се опита да остави вилицата в чинията си.

Тя падна със звън на земята, но Джейн не понечи да я вдигне. Гледаше Питър. Наистина ли бе споменал Хитлер?

— Нашият съсед! Господин Тормоз — поясни Сара. — Онзи, дето като ме види, козирува. Гестапото… Споменах ти за него по телефона. Можеш да се гордееш с мен. Наистина го сложих на място.

— Помоли го най-любезно да не си оставя боклука точно пред нашата къща.

— Не е така! Казах му, че ако пак си остави боклука пред къщата ни, ще си го намери разпилян в предния двор!

— Браво на теб — възкликна Майкъл.

— Е, разбира се, не е от класата на Джейн…

— Какво имаш предвид? — попита Джейн, хващайки се за масата. Сара се раздвояваше пред очите й.

— Ти щеше да го наречеш фашистки гъз и да изпразниш кофата на главата му — отвърна й Питър, а Сара и Майкъл се разсмяха едновременно.

Джейн чу смеха много приглушен — сякаш плуваше под водата, а те стояха далеч на брега. Опита се да се насочи към тях, да подаде глава над вълни, да поеме въздух с дробовете си. Усилията й я тласкаха още по-надолу към бездната. Давя се, а никой не разбира, каза си тя. Никой не може да ме спаси.

Защо се чувствам така? Ядох само това, което и останалите. Саморъчно отворих — бутилката с газираното питие. Сама си налях. През цялото време държах чашата си в ръце. Да, Питър ми наля. Но и тогава не я изпуснах от око.

Не, не е вярно, в миг осъзна Джейн. Остави чашата си, когато отиде да отвори входната врата! Докато посрещаше Сара и Питър, Майкъл спокойно би могъл да пусне нещо в питието. Дали го е направил? Господи, наистина ли го е направил?

— Сара, трябва да ми помогнеш… — думите сякаш ги произнасяше някой друг.

Сякаш отстрани видя как тялото й се свлича на пода, как Майкъл, Паула, Сара и Питър се втурват към него, как Майкъл я вдига и носи по стълбите към спалнята, а Сара и Питър го следват по петите.

— По дяволите, Майкъл, няма ли да кажеш какво става? — изруга Сара.

Джейн се опита да отвори очи — бяха като залепени. Напрегна се да не изгуби съзнание, чу, че някой плаче. Позна гласа на Майкъл.

— Господи, ако знаех — тихо хлипаше той. — Не можете да си представите какво ми е на главата…

— Разкажи ни.

— Джейн е в пълен срив — гласът му беше дрезгав, неузнаваем.

— Това е невъзможно!

Дори и със затворени очи Джейн усещаше, че всички са се вторачили в нея.

— Не помни коя е… Нито себе си, нито мен, нито общия ни живот.

— Но това е абсурд! Тя помни нас! — прекъсна го Питър.

— Не съвсем — поправи го Сара. — Беше забравила Хитлер. Веднага стана ясно. Поне за мен.

Какво още ти е ясно, питаше се Джейн. Молеше се Сара да й се притече на помощ.