Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Тези неща би трябвало да споделя с мен!

— Да, така е.

— Говори ли за мен?

— Понякога.

— И какво точно?

— Че ви обича. Че много иска да ви помогне. Понякога плаче.

— Време е за хапчетата — Паула протегна ръка и й ги подаде.

— Наистина ли трябва?

— Не ми правете номера, Джейн!

— Просто мисля, че е безсмислено.

— Д-р Уитакър смята тъкмо обратното. Казва, че ви помагат.

— По цял ден седя тук като зомби.

— Точно това се иска от вас. Да дадете възможност на вашето подсъзнание да си свърши работата — Паула пристъпи от единия на другия крак.

— Но аз не мога да мисля ясно! Непрекъснато ми се вие свят. Едва се движа…

— Никой не иска от вас да се движите.

— Колко време продължава това?

— Кое по-точно?

— Преди колко време се прибрах от болницата?

— Преди малко повече от три седмици.

— И просто седя по цял ден? — Джейн долови учудване в гласа си.

— Възстановявате силите си.

— Но аз не съм си загубила силите!

— Нека да не спорим излишно, Джейн.

— Аз не споря. Искам да разбера…

— Разберете, че ако не си вземате хапчетата, д-р Уитакър ще продължи да ви слага инжекции.

— Той каза, че повече не се нуждая от тях.

— Да, но трябва да гълтате таблетките си. Е, кое предпочитате?

— Може би няма да е зле днес да се поразходим? — каза Джейн.

— Може би.

— Все така казваш.

— Така ли?

— Да. Но никога не излизаме.

— Днес може и да излезем — Паула раздвижи рамене и продължи да бърше прах.

— Страхуваш се да не избягам, така ли?

— Не.

— Нямам сили да го направя, не бой се.

— Не се боя.

— Не си въобразявай, че ме заблуждаваш — натърти Джейн.

— Не ви заблуждавам.

— Знам защо ми позволи да стоя в зимната градина.

— Защо?

— За да съм ти под око.

— Не ти допадам много, нали? — подхвърли Джейн.

— Грешите.

— Тогава?

— Не ме питайте — Паула приближи задния прозорец и се загледа навън.

— Мислиш ли, че съм изневерявала на Майкъл?

— Не знам.

— Че съм му изневерявала с мъжа на съседката?

— Не знам.

— Тя е убедена в това.

— Да, така е.

— Мислиш ли, че тогава лъжеше?

— Не.

— Ще ми позволиш ли да се обадя на Даниел?

— Какво! — Паула не скри удивлението си.

— Така ще мога да го попитам.

— Искате да се обадите на бившия съпруг на съседката си и да го попитате дали сте спала с него? Джейн, помислете как ще прозвучи това?

Джейн затвори очи, сякаш да се защити. Паула бе права.

— Просто искам да разбера истината — прошепна тя.

— Сигурна ли сте? — попита прислужницата.

— Кой беше на телефона? — попита Джейн, когато Паула се върна.

— Някакъв тип искаше да ни абонира за списание „Бостън попе“.

— Лъжеш!

— Джейн.

— Винаги познавам кога лъжеш. По лицето ти се изписва такава физиономия, сякаш устата ти е пълна с камъчета и не можеш да ги изплюеш.

— Глупости! — възпротиви се Паула.

— Чух да казваш, че още съм в Сан Диего.

— Никой ли не ви е споменавал, че да се подслушва е невъзпитано?

— Не знам. Не си спомням.

— Това не е смешно, Джейн.

— Искам да знам още колко смяташ да ми пречиш да говоря с приятелите си?

— Надявам се, докато си спомните кои са вашите приятели.

— Какво лошо има да поговоря с тях сега? — попита Джейн.

— Това по всяка вероятност ще разстрои вас, за тях е абсолютно сигурно.

— Защо да ги разстрои?

— Защото говорите доста неясно. Провлачвате думите — отвърна Паула и оправи възглавницата зад гърба й.

— Така ли? Не знаех…

— Ще се разтревожат и ще поискат да ви видят.

— Е, и?

— Поглеждали ли сте се напоследък в огледало?

— Мислиш, че съм ужасна, нали? — Джейн втренчи очи в Паула, без да е сигурна, че иска да получи отговор.

— Мисля, че имате тежък характер…

— Чудиш се как мъж като Майкъл може да търпи жена като мене?

— Когато мъж като д-р Уитакър поеме ангажимент, никога не се отмята — поясни Паула.

— Каквото и да става…

— В добър и страшен час…

— В позор или във слава…

— До гроб ще бъда с вас — усмихна се на последния стих Паула.

— Какво печеш? — Джейн се подпря на вратата между кухнята и зимната градина.

Паула се обърна.

— Какво търсите тук?

— Това е моята кухня.

Паула вдигна рамене.

— Тогава си вземете стол и седнете.

— Мога ли да помогна с нещо?

— Стойте тихо и не ме разсейвайте. Не ми се ще да си отрежа пръста, докато бърборя с вас.

— Какво режеш?

— Ябълки.

— Щрудел ли ще правиш?

— Мисля, че на Майкъл ще му дойде добре нещо такова.