Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Номерът на Томи Лорънс от Сан Диего, ако обичате! — едва чуто прошепна тя.

— Моля? Говорете по-високо!

Джейн наведе глава като за молитва и повтори:

— Дайте ми номера на Томи Лорънс от Сан Диего!

— Сан Диего ли казвате?

— Да… — дявол да го вземе, допълни на ум.

— Трябва да позвъните на междущатски линии!

— Как? — въпросът прозвуча повече като въздишка.

— Едно, две, едно, три, пет, пет, пет, едно, две, едно, две — произнесе телефонистката и затвори.

Джейн бързо избра номера.

— Междущатски линии. Кой град, моля?

— Сан Диего — Джейн усети как думите отекнаха като в акустична камера.

— Да?

— Телефонният номер на Томи Лорънс, моля?

— Адрес?

— Не зная.

— Почакайте за момент!

Само по-бързо, стисна зъби Джейн.

— Имаме Томас Лорънс на Саут Кънтри роуд 155 и Том Лорънс на Монтгомери стрийт 1800.

— Не знам. — О, Господи, откъде да знам… мисли, казваше й някакъв глас… опитай се да си спомниш адреса от тефтерчето… опитай се да си го представиш…

Джейн затвори очи, затаи дъх, призовавайки визуалният образ. Мислено преобръщаше страниците от своя бележник…

— Не мога да го видя…

— Не ви чувам — нетърпеливо изрече телефонистката.

— Монтгомери стрийт 1800 — възкликна Джейн по-силно от желаното. — Мисля, че е този.

Телефонистката вече бе изчезнала. В слушалката прозвуча познатият автоматичен оператор. Джейн записа номера без да сваля поглед от вратата. Отдолу звучеше тих смях. Продължавайте, подкани ги тя, смейте се, за да ви чувам!

Избра номера и прекъсна. Беше пропуснала кода. Започна отначало. Изпитваше неистово желание само за миг да положи глава на бюрото. Само една минутка сън… Само една… Главата й се наклони напред. Видя своето отражение в тъмния екран на компютъра.

Оттам я гледаше жена с притварящи се клепачи. Не приличаше на човек. Лицето й изглеждаше разкривено и сиво. Нима беше онова, същото лице, което зърна за пръв път в счупеното огледало на тоалетната в онзи малък магазин на Чарлз стрийт? Нея ли младият продавач, с вързана на опашка коса, бе нарекъл „хубавка“? Боже мой, в какво са ме превърнали? С усилие изправи глава.

Някъде иззвъня телефон. Чу се „Ало!“

— Ало? — отвърна Джейн, долепяйки ръка до устата си. — Кой е?

— Вие звъните… — каза женски глас. — Кажете кой се обажда?

— Джейн.

— Кой? Не ви чувам!

— Джейн — повтори по-силно тя.

— Джейн? Сестрата на Томи?

— Да — разплака се Джейн.

— Господи, не можах да те позная! Настинала ли си, какво има?

— Не се чувствам много добре — започна Джейн… тази жена трябва да е съпругата на Томи, Елинър.

— Звучиш ужасно. Грип ли имаш?

— Не. Някакъв мистериозен вирус — почувства отново тежест в стомаха си. — Как сте вие?

— Както обикновено. Джереми тъкмо изкара една настинка, а Ланс вечно подсмърча. Брат ти се оплаква от болките в гърба, а аз ще откача, докато стегна багажа…

— Заминавате ли?

— Пътуваме до Испания, забравила ли си? Най-сетне! Господи, наистина ли си забравила? Гласим го от толкова години. Помислих, че затова се обаждаш. Да ни пожелаеш на добър час.

— Елинър, трябва да говоря с брат си! — Джейн се чудеше наистина ли гласът й звучи толкова силно, колкото й се струваше.

— Елинър? Знаеш, че обичам да ми викат Ели! Колкото до брат ти, той е на работа. Ще си дойде след час.

Джейн погледна часовника на бюрото. Наближаваше седем.

— Извънредно ли работи?

— Сега е четири, Джейн! Забрави ли часовата разлика?

Едва потисна желанието си да повърне. Продължи да говори.

— Елинър… Ели, трябва да ми кажеш истината.

— Истината? Защо да лъжа, че брат ти е на работа?

— Скоро говорили ли сте с Майкъл?

— С Майкъл? Не, аз не съм…

— А Томи?

— Мисля, че не. Поне не ми е казвал подобно нещо…

— Защото така е казал на полицията!

— Кой е казал на полицията? Джейн, за какво говориш?

Сърцето й биеше до пръсване. Непрекъснато й се счуваха гласове, стъпки… Погледнеше ли обаче, нямаше никой.

— Изслушай ме, Елинър… Ели, трябва да ме изслушаш! Чуй ме!

— Слушам те…

Виеше й се свят. Съзнанието й препускаше. Гласовете приближаваха. После замлъкнаха. Вдигна очи към вратата. Нищо. Имаше толкова за разказване, времето не стигаше.

— Случи ми се нещо…

— Какво, какво се е случило?

— Не знам, не мога да го обясня… Не помня коя съм?

— Джейн? Не те разбирам…

— Слушай, моля те! Не ме прекъсвай! Трудно се концентрирам. Непрекъснато ме тъпчат с лекарства.

— Лекарства? Кой ти ги дава?