Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Олюлявайки се, пристъпи в спалнята. Очакваше да види бъркотия, разхвърляни дрехи… От това нямаше и следа. Стаята светеше от чистота. Редът бе изряден. Безмълвно приближи гардероба. Отвори огледалните врати.

Дрехите висяха — всяка на своето място. Нищо не подсказваше какво се е случило. Обувките, хвърляни из цялата стая, лежаха кротко по чифтове. Пуловерите бяха прилежно сгънати. От изпразнените до шушка чекмеджета надничаше идеално надипленото бельо. Старите шапки и пътните чанти заемаха, както винаги, най-горния рафт. Единствено липсваше кутията, от която изскочи чантата на Джейн с шофьорската книжка и кредитните й карти. Съществуваше ли въобще такава кутия? Възможно ли е да е измислила тази история?

Или Майкъл я води за носа през цялото време?

Беше казал в полицията, че не е съобщил за изчезването й, защото смятал, че е на гости при брат си. Уж, възнамерявала да го изненада в Сан Диего. Затова той не реагирал, че не е пристигнала. Майкъл твърдеше, че се е обадил на брат й едва след прибирането от болницата да го увери, че всичко е наред. Наистина ли бе успял да го успокои само с няколко добре подбрани реплики? Случаите на хистерична амнезия са рядкост дори в Калифорния. Как така единственият й брат проявява такъв завиден непукизъм? Нима не си е направил устата да дойде? Да види собствената си безпаметна сестра?

Най-малкото щеше да настоява за личен разговор с нея. Ако се е обаждал и е чувал единствено, че тя спи или, че не е добре, това не би ли го разтревожило още по-силно?

Отговорът е ясен, разсъждаваше Джейн, докато слушаше стъпките на Паула по стълбите. Трябва да му се обадя.

Легна в леглото. Затвори очи и се престори на заспала. Паула се изправи на вратата. Погледни ме и си върви, подкани я мислено Джейн. Паула се приближи до леглото. Нали виждаш, сладко, сладко спя — завила съм се като буба! Нали това искаш? Да съм кротка и безчувствена! Оправяй завивките и чупка! Имам работа, трябва да въртя телефони… Хайде, опъни одеялото и хуквай да готвиш за вечеря! Не?! Какво правиш? Какво правиш, за Бога?!

Джейн почувства как прислужницата издърпва изпод завивката натъртената й ръка и я опъва. Замириса на спирт. Нещо хладно и мокро докосна болната вена. Отвори очи и изкрещя.

— Не, моля те! Недей!

Иглата проникна в плътта й.

— Хайде, готово-о! — рече Паула, сякаш говореше на малката си дъщеря. — За твое добро е.

— Защо правиш това? — попита Джейн, решена да не се поддаде на лекарството.

— Имаш нужда от почивка, Джейн — гласът на Паула бавно започна да се отдалечава, макар тя да не помръдваше.

— Не искам да си почивам! — очите й започнаха да се затварят.

Успя ли да каже нещо или не? Не знаеше.

Събуди я звук от счупване на чиния.

— О, Господи, съжалявам, д-р Уитакър! Ще я възстановя.

— Не се безпокой! Чудо голямо! Не се поряза, нали?

— Не, нищо ми няма. Ей сега ще почистя.

Джейн с усилие се изправи и пое към стълбите. Стомахът й тежеше, сякаш бе бременна. Напрегна се да чуе разговора долу и да го запомни.

— Не знам какво ми става днес?! Непрекъснато изтървавам по нещо. Сигурно съм се преуморила.

— Не е лесно да се грижиш за човек в състоянието на жена ми.

— Не, не г-жа Уитакър е проблемът.

Джейн си представи как веждите на Майкъл загрижено се повдигат.

— Дъщеря ми сънува кошмари, майка ми не спира да мърмори… Мира нямам!

— Искаш ли да поговорим?

— Имате си достатъчно главоболия. Само аз липсвам!

— Защо не оставиш за малко чиниите? Разкажи какво става!

Сигурно вече й подаваше стола. Джейн потисна желанието да положи глава на килима и да заспи отново. Не можеше да си го позволи. Трябваше да телефонира на брат си в Сан Диего. Именно сега, докато обсъждаха проблемите на Паула. Докато не е станало време за поредната инжекция.

Тихо запристъпва към кабинета на Майкъл. Спря за миг пред вратата — кое е по-безопасно? Да я затвори или да я остави отворена? Ако я затвори, вероятността да я чуят намалява, но ще ги чуе ли, ако тръгнат нагоре? Реши да я остави отворена.

Седна зад бюрото на съпруга си, вдигна слушалката… И най-малкият шум от онова, което правеше, отекваше в нея със стократна сила. В ушите й гръмна оглушително пиукане. Не го ли чуваха чак долу? Притисна слушалката до гърдите си, в очакване да чуе стъпки по стълбите. Нищо не последва. Бавно и несигурно пръстите й натиснаха като в мъгла №411.

— Кой град, моля? — телефонистката сякаш крещеше в ухото й.

Джейн притисна още по-силно слушалката.