Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Значи страхотно ми е провървяло… Всъщност и аз напоследък тичам рядко — призна мъжът, колкото да поддържа разговора. — Но постепенно набирам скорост!

Той свали поглед към краката си.

— Въпросът е веднъж да започнеш.

Най-после нещо, което й подсказваше с кого си има работа! Без съмнение това бе нейният джогинг партньор, бившият съпруг на Карол — Даниел. Вече можеше да гледа на него с други очи. Очарователният непознат се беше изпарил. На мястото му стоеше съседът, за когото бе чувала, че е напуснал жена и деца, един грохнал старец и едно вярно куче, за да тича безпрепятствено, волно и непрекъснато по добре познатата му алея на Свободата. Мъж, решен да успее в това, в което тя се бе провалила — да започне живота си отначало.

— Е, как я караш… Даниел?

— А, не! Хич не се опитвай така официално!

— Моля?

— Знам, че Карол предпочита да ми вика Даниел, сигурно не малко сте ме обсъждали. Аз обаче съм, Дани и ти винаги си ме наричала така.

Джейн преглътна и се усмихна.

— Дани — произнесе тя.

— Така е по-добре! Като чух Даниел, едва не ми стана лошо. Викам си, брей, намразила ме е!

— И защо ще те намразвам? — някакво вътрешно чувство й подсказваше, че това е невъзможно.

— Човек, когато се разведе, разбира кои са му приятели. Нямаш представа колко народ ме изостави. А си мислех, че мога да разчитам на тях. Въобразявах си, че в живота им ще се намери място, както за Карол, така и за мен. Напразно.

— Не ти е лесно — отбеляза Джейн. Наистина ли не му беше лесно?

— Изпитвах чувство на вина спрямо теб — измърмори Даниел.

Тя се мъчеше да прочете нещо в непроницаемите му, сини очи.

— Най-малкото трябваше да се сбогувам.

Джейн замълча. Боеше се да не се издаде. Явно Карол му бе спестила истината за състоянието й. Не знаеше има ли смисъл да откровеничи.

— На няколко пъти понечвах да се обадя — Дани прие мълчанието й като покана да продължи. — Но… имах чувството, че вече сме си казали нашето сбогом. Всички тези сутрини, когато изливах душата си пред теб, когато се оплаквах от живота си, а ти ме слушаше… Ти разбираше какво преживявам…

Той помълча няколко секунди. После продължи:

— Знаех, че си наясно какво чувствам към теб — отново настъпи тишина. — Какво можех да добавя?

Даниел мушна ръце в джобовете си. Бързо ги извади. Започна да гали голите й ръце.

— Все пак мисля, че не съм ти казал какво означаваш за мен. Много ми помогна. Знам, не одобряваше онова, което правя в интимния си живот… Поне не ме укоряваше. Ценях това и още го ценя — Даниел направи нова пауза, сякаш търсеше точните думи. — Липсваш ми. Често мисля за теб. Чудя се, дали продължаваш да тичаш без мен?

Погледна я внимателно. Лицето му се изпълни със загриженост.

— Наистина съжалявам, че имаш здравословни проблеми.

— Всъщност, нещата са по-сериозни.

— Какво искаш да кажеш?

Джейн вдигна рамене. Не знаеше откъде да започне. С крайчеца на окото видя, как вратата на Карол се отвори. Синът на Даниел — Ендрю изскочи навън. Под едната мишница стискаше навит спален чувал. В другата ръка — натъпкан сак. Тя обърна глава — сега не бе време за изповеди.

— С Ендрю ли заминаваш?

— Ще го закарам на лагер.

Двамата видяха как Карол последва сина си, изпречи се на пътя му и го хвана за ръцете.

— По цял ден му крещи, а сега не може да се раздели с него — подхвърли Даниел.

Не говореше ли за собствените си отношения с Карол?

— А Силайн?

— Тя замина в неделя.

— Не са в един лагер, нали?

— Не, тя е в Манитоу. Не помниш ли? Ти ни го препоръча.

Джейн почувства как цяла се изпотява.

— Да, естествено. Не знам защо попитах.

Даниел угрижено присви очи. Ръката му пак започна да я гали.

— Добре ли се чувстваш? Пребледня като платно. Може би трябва да полегнеш.

— Не, нищо ми няма — последното, което й се искаше, бе да се върне в леглото. — Още съм изтощена, това е всичко.

Трябва, когато е с познати от миналото си, да се научи да говори, колкото се може по-малко… Колкото повече мълчиш, толкова повече научаваш. И толкова по-малко грешиш.

— Къде да сложа тези неща, татко? — обади се Ендрю, вече беше при колата. — Здравейте, госпожо Уитакър!

— Здравей, Ендрю — тихо отвърна Джейн.

— Мисля, че в багажника има място. Ако е пълен, положи ги на задната седалка.

— Това ли е новата ти философия? — заядливо подхвърли Карол и приближи към двамата. — Да ги полагаш на задната седалка?

Джейн обърна глава. Чувстваше се объркана, дори виновна. Не разбираше защо. Ендрю отвори багажника, подреди нещата си. Ръцете и краката му все така не спираха да се движат — като герой на мултфилм. Всички пубери ли са такива, почуди се Джейн.