Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Искам да поговорим, Майкъл — чу се да произнася тя.

— Добре, да поговорим — широко се усмихна той. — Заповядай в кабинета ми!

Внимателно я поведе. Отвътре излязоха млада жена и нейният малък син.

— Благодаря ви за всичко, което направихте, д-р Уитакър! — прошепна жената, ръкувайки се с него.

— За мен беше удоволствие. Грижете се добре за този юнак! От време на време се обаждайте да ме информирате как е.

— Повече няма да го преглеждате, така ли? — в гласа на жената се долови разочарование.

— Само, ако възникне нещо неочаквано. Разбира се, звънете винаги, когато нещо ви притеснява.

Жената се усмихна с благодарност и още веднъж му стисна ръката, преди да си тръгне.

— Паула, защо не отидеш да пиеш едно кафе — предложи Майкъл.

Джейн едва сдържа порива си да го прегърне.

Последва го в кабинета. Интериорът много напомняше този в дома им — подобна мека мебел от зелена кожа, голямо дъбово бюро, библиотеки и рафтове с книги. Бързо откри своя снимка — на видно място — както и една по-малка — на засмяната им с щърба усмивка дъщеричка.

— Искам да видя Емили — започна тя, когато Майкъл затвори вратата.

— Ще я видиш.

— Да, но скоро. Сега, веднага!

— Добре, скоро — кимна той. — Но не сега, Джейн. Ти се съгласи, че ще е по-добре да поседи при родителите ми, докато възвърнеш паметта си.

— Тя се възвръща — бързо му разказа своето последно преживяване и споменът, споходил я пред училището.

— Джейн — тихо започна той, внимателно преценявайки думите си. — Не ме разбирай погрешно. Чудесно е, че започваш да си спомняш. Но това е само началото. Предстои ти много дълъг път. Вярно е, вече сънува няколко неща… все доста драматични инциденти. Случките от ежедневието обаче, още ти се губят. Смятам, че нито за теб, нито за Емили ще е от полза да се съберете точно сега.

— Струва ми се, че щом я зърна…

— Какво? Ще си спомниш всичко, така ли?

Джейн неуверено кимна. Наистина ли го мисли?

— Вероятността да си права е почти нищожна — осведоми я Майкъл. — Иначе отдавна щеше да е станало. Спомените ти се връщат на приливи и отливи, малко по малко. Не казвам, че паметта ти няма да се върне. Просто процесът ще е продължителен. Пъзълът ще се сглобява парче по парче.

— Може би цели месеци? — попита тя, за да предотврати мисълта за още по-продължителен срок.

— Щом се налага, ще чакаме. Дори и месеци.

— Ами Емили?

— Джейн, наистина ли смяташ, че е разумно да те види в това състояние?

Тя се отпусна в малкото кожено канапе до стената. Нямаше нужда да се оглежда. Знаеше какво има предвид съпругът й.

— Тази сутрин се чувствам: малко по-добре. Не си глътнах таблетките и смятам, че…

— Не си глътнала таблетките? Защо? Паула ли забрави да ти ги даде?

— Не, Просто не ги взех. Скрих ги, докато я нямаше.

— Скри ги!? Джейн, така ли постъпва човек, който иска да оздравее?

— От тях се чувствам по-зле.

Майкъл нервно закрачи из кабинета.

— Наистина, Майкъл! Напоследък се чувствам ужасно. Дори си мисля, че съм получила удар…

— Удар? — вече я гледаше като обезумяла.

— Или тези лекарства ми действат така… Може би съм алергична към тях, не знам. Сигурна съм в едно. Сутринта не ги взех и съм значително по-добре. Не чувствам главата си като бетонирана. Няма го и усещането, че ти говоря от единия край на дълъг тунел. Моля те, не ми се сърди!

Той се отпусна до нея.

— Джейн, Джейн! — взе ръцете й в своите и продължи. — Как бих могъл да ти се сърдя? И аз като теб съм изтормозен и объркан. Единственото, което искам, е да се оправиш. Имам нужда от своето семейство. Не мисли, че дъщеря ми не ми липсва. Какво ли не бих дал да сме отново заедно.

— И аз го искам. Всички да бъдем отново заедно.

— В такъв случай, трябва да спазваш инструкциите на д-р Мелоф. Трябва да пиеш лекарствата си!

— Не може ли поне да опитам без тях? Ако се почувствам зле, ще започна пак да ги взимам, обещавам ти!

— Това означава още няколко безценни дни, загубени за всички нас.

Тя не знаеше какво да отвърне. Безценни дни — да, въпросът е в каква посока?

— Извинявай — продължи Майкъл. — Не искам да ти причинявам мъки. Ако смяташ, че лекарствата не ти понасят, ще поговоря с д-р Мелоф. Може би ще ти предпише нещо друго. Струва ми се, сега е моментът да пробваме с хипноза. Ще се опитам да го уредя.

На вратата плахо се почука.

— Да — отвърна той. — Влезте!

Роузи Фицгибънс мушна глава и попита:

— Господин Бийти помоли да ви предам, че след двайсет минути трябва да е на работа. Ако не можете да прегледате Стюарт сега, ще трябва да вземе нов час.