Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Преживявате труден период.

— Не това те питам!

— Мога да отговоря само така.

И двете отбягваха погледите си.

— Хайде, Джейн, качвайте се да се прибираме!

— Не искам! — решителността в гласа й изненада и двете.

Паула запремигва, сякаш очакваше Джейн да я удари. Не е ли точно това моят коронен номер, рече си Джейн. Избухвам и излагам живота си на опасност. Странно, че още съм жива. Истинско чудо е, че съпругът ми все още не ме е изпратил в съответното заведение. Не е проблем да бъда освидетелствана. Иначе спомените ми нямаше да бъдат такава кавалкада от избухвания?

А може би те се опитват да ми подскажат нещо? Избирателността, с която подсъзнанието ми ги поднася има някакъв смисъл… Но какъв? Може би тези спомени са само ордьовърът? Какво ли е тогава основното блюдо, специалитетът на заведението, крайният дискретно скриван продукт, който бутна в ръцете ми почти десет хиляди долара, кървава рокля и празна глава? Толкова ли съм луда наистина?

— Искам да видя Майкъл?

— Д-р Уитакър ще се прибере за вечеря.

— Не, сега!

Паула се опитваше да заведе Джейн до отворената кола.

— Докторът е много зает. Да не смятате, да му се овесите на врата, докато се занимава с пациентите си!?

— Точно това искам.

— Не мисля, че е разумно.

— Закарай ме при мъжа ми! — заповяда Джейн. — Моментално!

Седна в автомобила и затръшна вратата.

— Държите се лекомислено — Паула се настани зад кормилото.

Борбата със запалването започна отново.

— Това ми се отдава най-добре — безапелационно изтърси Джейн.

— Моля ви, там не се влиза! О, Джейн, ти ли си!? Господи, не можах да те позная.

Сестрата на регистратурата я гледаше през големите си очила. Прозрачните стъкла не можеха да скрият изумлението, върху иначе безизразното й лице. Толкова ужасно ли изглеждам, помисли си Джейн. Опита се да се погледне в стъклото на картината, овесена над бюрото. Беше репродукция на Реноар — две момичета, прегърнати до едно пиано.

— Роузи — започна Джейн, прочитайки името й върху картончето на престилката, — на всяка цена трябва да говоря със съпруга си.

Разбира се, само се преструваше, че я познава.

— Не би ли изчакала няколко минути? В момента има пациент. Той знае ли, че ще дойдеш? — лицето й подсказваше, че верният отговор й е известен.

— Опитах се да ти кажа, Джейн… — долетя някъде отзад гласът на Паула.

За Бога, тя още ли е тук? Тази жена никога ли не си дава отдих?

— Не ме очаква — изрече на глас Джейн, — но съм сигурна, че ще ме приеме веднага, щом му кажете, че съм тук.

Сестрата, чието пълно име беше Роузи Фицгибънс, почука колебливо на вратата на вътрешния кабинет. После мушна глава през отвора така, че от чакалнята да не може да се види нищо.

— Не трябваше да идваме! Д-р Уитакър сигурно ще ми се сърди.

— О-о, я се разкарай! — едва чуто промърмори Джейн.

Потърка главата си, беше много по-бистра от предишните дни.

Остра кашлица привлече вниманието й към редицата столове отсреща. Жена с отчаян вид държеше в скута си малко, бледо и измъчено момиченце. То отказваше да играе с играчките, разпилени в краката й. Детето ту се давеше в пристъпи, ту протяжно хленчеше. Майката погледна часовника си. За да избегне погледа ми, мнително си рече Джейн. На стената — срещу нея висеше голям часовник с формата на Мики Маус. Под него се бе разположил мъж на средна възраст и малко момче със силно издадена заешка устна. Можеше да му бъде, както син, така и внук. За тези неща, напоследък, човек никога не може да е сигурен. Момчето играеше с няколко самолетчета, като използваше за писта краката на дядо си (или баща си?). Дали с някое от тези играчки-самолетчета не бяха отнесли част от черепа на Майкъл?

— Извинявай — приклекна до момчето тя. — Може ли да хвърля едно око на реактивния?

Хлапакът я погледна недоверчиво. Стисна играчката до гърдите си.

— Ще ти я върна веднага, обещавам!

— Дай самолета на госпожата, Стюарт — обади се мъжът.

Момчето подаде играчката.

Джейн го взе й опита на длан тежестта му. Изглеждаше доста лек. Беше ли възможно такъв безобиден предмет да предизвика рана с четирийсет шева? Затвори очи и се опита да си го представи как лети и се врязва в челото на съпруга й. Каква сила би трябвало да притежава онова дете?

— Джейн! — тя видя до себе си Майкъл.

Подаде й ръка. Помогна й да стане. Стюарт бързо грабна от нея играчката.

— Ужасно съжалявам, д-р Уитакър! Тя настоя да дойдем.

— Няма нищо, Паула. Правилно си постъпила, Джейн. Добре ли си?