Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Мислех си колко абсурдна е цялата работа.

— На д-р Уитакър съвсем не му е лесно.

О, по дяволите твоя д-р Уитакър, едва не изкрещя Джейн. Прехапа устни, за да задържи думите си. Усети, че от ъгълчето на устната й отново потича слюнка. Вдигна ръка и я избърса.

— В жабката има кърпички.

— Не ми трябват никакви кърпички — гласът й леко трепереше.

Разбра, че ще се разплаче. Как можеше толкова бързо да преминава от едно в друго крайно състояние — през смях до плач. Държа се като дете, защото се отнасят с мен като с дете, каза си тя, загледана навън. Група от дванайсетина деца стискаха дълго въже, вървяха по тротоара, водени от няколко определено ентусиазирани млади жени с надписи върху фланелките — „Дневен лагер Хайлендс“.

Децата бяха около седем годишни — в съотношение близо две към едно в полза на момичетата. Ако това бе обикновено училище, дали и Емили нямаше да е сред тази засмяна менажерия?

Джейн усети дълбока болка в стомаха си. Може и да не мога да си спомня много неща, но знам, че имам нужда от теб, скъпа! Сигурна съм, че и ти се нуждаеш от мен! На всяка цена Майкъл трябва да я върне у дома! Ще го помоли още довечера.

Паула зави наляво по Бийкън стрийт. Още една Бийкън стрийт, каза си Джейн. Бостън е пълен с тях.

— Спри! — извика внезапно.

Паула натисна спирачката до край. Колата недоволно изпръхтя. После с шум и треперене грохна като в кома.

— Какво има по дяволите?

— Това е училището на Емили — Джейн изскочи от колата и се втурна към семплата двуетажна сграда на Арлингтънското частно училище.

— Върни се в колата, Джейн!

Чу гласа на Паула, закова се на място, но не понечи да й се подчини. Всъщност и да искаше, не можеше. Краката й бяха като заковани върху цимента. Цялото й тяло се тресеше. Нещо се носеше насреща й. Набираше сила, като голяма приливна вълна. Не беше в състояние нито да отстъпи, нито със скок да се махне от пътя му, за да не я помете. Стоеше вкаменена, не толкова от страх, колкото от учудване. Един нов спомен нахлу в нея, завъртя я в своя опияняващ водовъртеж.

— Всички да си приготвят билетите!

Джейн чува как острият глас на учителката пронизва съзнанието й. Вижда се на горната площадка на Южната гара сред голяма група деца, учители и неколцина родители-доброволци. Изглеждат уморени след прекарания в Музея на детето — в центъра на Бостън — следобед. Бързо преброява главите на осемте деца, включително Емили, за които отговаря.

— Помнете, че прекачването е за всички — продължава учителката. — Така че без блъскане и шум! Готови ли сме?

Нисък, набит мъжага с оплешивяваща, наведена напред глава се втурва да си пробива път през децата. Като Мойсей, който разделя на две Червено море, той ги разблъсква с ръце и върви напред. Едно момиченце се строполява върху другарчето си, двете падат и се разревават. На друго, този път момченце — за малко не избива окото. Мъжът се движи така, сякаш цялото пространство трябва да е негово — никому не се извинява, напредва с лакти през сащисаните деца, а родителите и учителите стоят и гледат, обзети от безпомощност и гняв. Вече доближават изхода, когато го настига гласът на Джейн:

— Ей, ти! — изкрещява тя, втурва се след него, замахва с голямата си, тежка чанта като с бейзболна бухалка и я стоварва в тила му.

Настъпва гробна тишина. Учителите и родителите-доброволци стоят със зяпнала уста и разширени от изненада очи. Децата ужасени гледат Джейн. Може би се страхуват, мисли си тя. Мъжът се извръща. Изправя се пред нея. Кръвта нахлува в лицето й.

По дяволите, казва си Джейн, той ще ме убие! Вместо това мъжагата — около петдесетгодишен, мускулест и грозен — само изкрещява:

— Какво те прихвана, ма! Ти луда ли си!

После се обръща и избягва.

Луда ли съм, пита се Джейн. Защо все аз трябва да се намесвам? Никой друг не се опълчи. Никой не защити децата. Търси очите на останалите. Гледат я втренчено, почти безизразно, сякаш се боят с нещо да не я предизвикат. Само в погледа на една от майките, се чете одобрение. Дори Емили се е дръпнала, засрамена заради невъздържаното поведение на майка си.

— Какво има? — пита някой зад гърба й.

— Моля?

Приливната вълна се стопи в нищото. Джейн бе сама с горчивата утайка на спомена. Обърна се. В очите на Паула имаше тревога. По същия начин я гледаха родителите и учителите от Арлингтънското частно училище.

— Мислиш ли, че съм луда? — попита тя.

Паула бързо отстъпи назад.