Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Какво става с мен? Кога преминах границата от хистерията към инвалидността?

— Как сте сега? — прекъсна разсъжденията й Паула и вдигна ръцете си.

— По-добре. Благодаря!

— Опитайте да станете, да направите малко гимнастика!

На Джейн й се заповдига само от мисълта за подобен подвиг.

— Не смятам, че това е разумно.

— Доктор Уитакър каза днес да излезем. Да ви заведа на разходка.

— Или да се повозим с колата — добави Джейн.

Този вариант й се виждаше по-примамлив.

— Каза, че не искате да закусвате.

— Мисля, че стомахът ми няма да приеме никаква храна — Джейн обнадеждено погледна Паула. — Възможно ли е болките да са от грип или настинка?

Дали пък нейната амнезия не е объркала хората дотолкова, че да не виждат друга — проста и очевидна причина? А ако едното няма нищо общо с другото? Ако става дума за обикновена простуда?

Паула сложи длан на челото й.

— Малко сте топла, но не се учудвам. Цял ден сте в леглото — в думите й се долавяше упрек.

Джейн се почувства като малко момиченце, на което бавачката се е скарала.

— Ще се опитам да стана.

— Най-напред вземете това — в дланта на помощничката се появиха две малки бели хапчета, а след миг, и чаша вода.

Става за фокусник, помисли си Джейн. Взе таблетките и така вторачи поглед в тях, като че очакваше да проговорят.

— Глътнете ги! — настоя Паула.

В съседната стая иззвъня телефонът. Майкъл през седмицата го бе преместил от спалнята там. Прислужничката остави водата на масата и бързо се отправи към него.

— Ако търсят мен, настоявам да говоря, без значение кой е — провикна се след нея Джейн.

Отговор не последва.

— Страхотен късмет — сподели тя със своето отражение, прибра косата си и се опита да се усмихне.

Устните й не помръднаха.

— Ще те накарам да се засмееш — каза Джейн и разтегна с пръсти краищата на устните си.

Хапчетата се изтърколиха върху светлозеления килим в краката й.

— О, Боже, как можах да забравя за вас, скъпи приятели!? — тя коленичи, подпря се на ръце, взе таблетките и ги вдигна в длан, загледана в огледалото насреща. — Жената в ролята на куче… Какво я докара до това състояние?

Концентрирайте се, дочу в съзнанието си гласът на Паула. Концентрирайте се! Чувстваше се толкова добре, когато сама бродеше из Бостън. В хотел Ленъкс — също. Нямаше ти нищо в полицията, в болницата, дори тук, когато Майкъл те доведе за първи път. Откакто започна да пиеш тези тъпи, малки, много леки и полезни хапчета, не можеш да станеш, от леглото, загуби апетит, световъртежът те прави на луда!

— Няма никаква логика! — произнесе на глас — Дори когато загубих паметта си, чувствах глад.

Погледа няколко секунди малките, кръгли, вдлъбнати в средата таблетки, отвори гардероба и ги пусна в едни черни обувки. Дали имаше някъде по света толкова интересни обувки? С усилие се изправи на крака, прекрачи към нощното шкафче и бързо изгълта водата. Паула точно влизаше в стаята.

— Беше майка ми — обясни тя, без никой да я е питал.

— Всичко наред ли е?

— Кристин си пуснала мухата за някаква рокля, а майка ми не може да я открие. Пита дали не знам къде е?

— А ти знаеше ли? — на Джейн не и се искаше разговорът да прекъсва.

Това я караше да се чувства поне малко човешко същество. Паула вдигна рамене.

— Тази рокля й умаля още преди време. Откъде й щукват тези щуротии? На пет години е, какво ли се чудя.

Джейн кимна. Опита се да си спомни петгодишната Емили. Веднага си я представи в розовото трико за кънки на кръглата ледена пързалка. Майкъл й каза, че този инцидент се е случил преди година и половина — т.е. Емили е била на пет. Какви ли щуротии е криела тогава нейната малка главица? Какво ли крие в нея сега?

Дали мисли за мен, помисли си Джейн. Пита ли се защо петте дни гостуване при баба и дядо се превърнаха в седмици? Защо не й се обаждам по телефона? Дали няма да реши, че съм я изоставила? Докато аз си я спомня, дали няма да ме забрави самата тя?

— Бих искала да позвъня на дъщеря си — внезапно изрече на глас.

— Трябва да го обсъдите с д-р Уитакър, когато се прибере.

— Няма да чакам от никого разрешение, за да говоря със собственото си дете!

— Не смятам, че е разумно във вашето състояние да правите нещо, което би разстроило и вас, и дъщеря ви.

— Защо ще се разстройва от разговор със собствената си майка?

Паула се поколеба.

— Ами, вие не сте напълно майката, която тя помни. Не съм ли права?

Джейн усети, че решителността й угасва. Думите на прислужницата бяха необорими. Освен друго, не можеше да настоява, тъй като не знаеше нито къде се намира Емили, нито на какъв телефон да я търси.