Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Просто се чувствам безпомощна. Нищо не зависи от мен… — Джейн замълча, по стълбите се качваше Майкъл. — Трябва да приключвам. Отнех ви доста време.

— Радвам се, че се чухме. Ако, съпругът ти е там, може ли да ми го дадеш за минутка?

Майкъл вече стоеше на вратата.

— Тук е — каза тя и му подаде слушалката. — Д-р Мелоф. Иска да говори с теб.

Сърцето й силно заби.

Майкъл изглеждаше объркан — не без основание. Пое слушалката. Май и на него не му е лесно, помисли си Джейн. Не знаеше какво я накара да безпокои д-р Мелоф. Наистина ли подозира, че Майкъл й дава ненужни лекарства. Защо? Коректността му бе безспорна — търпелив, добронамерен, изключителен! Дали просто не изпитва алергия към идеалните мъже? Това ли я е човъркало? Нима наистина не е могла да се примири с щастливия брак? Нима от него е избягала в своята странна, временна лудост? Може би не може и не иска да приеме постоянството на любовта и грижите му? Затова ли непрекъснато търси някаква скрита, зла умисъл? Изглеждаше логично…

Всъщност, кога за последен път й се случи нещо логично? Озоваването насред Бостън без понятие коя е? Джобовете, пълни с пари? Роклята в кръв? Кое от всичко това? Или е логично да не помни нито раждането на собственото си дете, нито смъртта на майка си? Логично ли е да бъде толкова мнителна и зла към хората, които се опитват да й помогнат? Нима най-слабият транквилант може да я превърне в зомби? Логично ли е да е параноичка дотам, че собственият й дом да й изглежда затвор?

Нормално ли е да я боли гърба, главата й да се пръска по шевовете, всяка глътка да бъде мъчителна? Да не може да изпълни дори най-прости неща? Да помни много ясно, че е прибрала тефтерчето си с телефоните, а сега да го няма? В кое от всичко до тук има логика? И как човек, който не помни собственото си име, иска да си спомня останалото?

— Къде ми е тефтерчето с телефоните? — попита тя, след като Майкъл приключи разговора.

Засегнат е, даде си сметка тя. Опита се да избягва погледа му. Майкъл явно не разбира защо съм звънила на д-р Мелоф. Какво мога да му отвърна? Сама не съм наясно.

— Беше тук — Джейн издърпа чекмеджето. — Ето, сега го няма.

— Не знам къде е — простичко отвърна Майкъл.

— Беше тук, когато се върнах от болницата.

Защо е толкова настоятелна? Защо прави въпрос от някаква дреболия? Защото най-добрата защита е нападението. Ако вдигне скандал, ще предотврати обясненията за своето позвъняване на д-р Мелоф.

— Тогава сигурно е там — чу гласа на Майкъл.

— Не е там! Можеш да провериш.

— Какво да проверявам? Щом твърдиш, аз ти вярвам.

Джейн си го преведе по следния начин: „Ако ти ми беше казала, че моите лекарства са от д-р Мелоф, аз нямаше да се усъмня!“ Тя се ядоса. Нервно закрачи напред-назад край леглото.

— Сигурно Паула го е преместила — извика след миг.

— Защо й е да го мести?

— Не знам! Във всеки случай, миналата седмица беше тук, а сега го няма. Не може само да е изчезнало!

— Ще попитам Паула в понеделник — рече Майкъл, мъчейки се да пази самообладание. — Не разбирам защо толкова ти е притрябвал?

Поведението й явно го тревожеше.

— Може да искам да позвъня на някоя приятелка — рязко отвърна тя.

Разбираше, че се държи глупаво — включително и със себе си.

— Може да реша да събера отломките от своя живот. Или да ми е омръзнало да седя по цял ден като в клетка, под надзора на тази нацистка.

— Нацистка?! Паула!? Господи, какво е направила?

— Нищо! — изкрещя Джейн.

Сякаш стъпка в нозете си всички претенции за здрав, нормален разум. Нищо не можеше да предотврати избликът от думи, държани твърде дълго в затвор, подобно на нея.

— Прави всичко безупречно! Проклета машина! Голям брат! До клозета не мога да отида без да ме провери! Не ми позволява да вдигна телефона. Казва на приятелите ми, че съм заминала. Защо не ми позволява да говоря с тях!?

— За какво бихте говорили? — сдържано попита Майкъл. — Наистина ли искаш да те видят в това състояние?

— А за какво друго са приятелите? — сопна се тя.

Лицето на Майкъл загуби цвят — като екран на телевизор, с който си играе нечия неопитна ръка. Той се отпусна на леглото. Обхвана с длани главата си.

— Грешката е моя. Аз казах на Паула да не ти позволява да говориш. Мислех, че така е по-добре. Че ти спестявам стреса… Исках колкото се може по-малко хора да са в течение. Винаги си била дискретна, дори затворена. Съжалявам — гласът му се изгуби в пространството помежду им.

Джейн седна до него. Гневът й се изпари.