Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Върна се в спалнята. Чувстваше срам и гняв. Дал ли й е поне един-едничък повод за подозрение? Не. Единственото, което прави, е да се грижи за нея. И… да я тъпче денонощно с хапчета! Джейн хвърли поглед към телефона.

— Вдигни слушалката и се обади! — каза си на глас.

Внимателно протегна ръка. Никакъв сигнал. Очите й проследиха кабела до контакта на стената. Беше изваден. Жицата лежеше под него, навита като спяща змия. Сигурно Майкъл го е изключил да не я будят, докато спи. Не искаше да я безпокоят. Мислеше за нейното добро. Това бе доказал многократно след завръщането й. Най-сетне дойде моментът да му се отплати… като го подложи на проверка.

Наведе се напред, облегна се на леглото, за да преодолее световъртежа и включи апарата. Сигналът едва не оглуши ухото й.

— И сега?

Сега… се обаждаш на справки, самоинструктира се тя. Седна на леглото и избра 411.

— Кой град моля? — отвърнаха без бавене.

— Бостън — енергично произнесе Джейн. — Бостънската градска болница.

Настъпи пауза. Вместо човешкия глас, прозвуча телефонният автомат. Повтори два пъти номера, докато тя ровеше за телефонното тефтерче.

— Един момент — помоли Джейн. — Трябва да го запиша. Къде ми е бележникът?

Ясно си спомни, че го беше разлиствала лист по лист, когато се завърна от болницата. Сега го нямаше.

— Извинете, бихте ли повторили! — рече отново.

Заряза търсенето. Искаше да се концентрира, да запомни цифрите, които автоматичният оператор произнася.

— Страхотно! Вече си беседваш не само с огледала — отбеляза на глас.

Избра веднага номера.

— Бостънска градска болница — обадиха се отсреща.

— Мога ли да говоря с д-р Мелоф?

— Извинете, говорете по-силно. Кой доктор търсите?

— Д-р Мелоф — повиши глас Джейн.

— Мисля, че днес не е на работа. Ако почакате, ще позвъня. Разбира се, днес е събота! Няма какво да прави в болницата. Джейн вече се готвеше да затвори, когато в слушалката прозвуча гласът му.

— Д-р Мелоф?

— На телефона. Слушам ви.

— Обажда се Джейн Уитакър.

Последва мълчание.

— Джейн Уитакър, съпругата на д-р Майкъл Уитакър.

— А, разбира се! Джейн… — подчерта името й той, явно доволен, че я чува. — Обикновено в събота почивам, не очаквах да ме търсят… Как сте?

— Извинете за безпокойството…

— Не се извинявай, радвам се, че ми позвъни. Наред ли е всичко?

— Не съм сигурна.

— Разговарях няколко пъти със съпруга ти. Каза, че е отложил прегледа при психиатъра, но че се подобряваш. Спомнила си си някакъв инцидент от миналото.

— Да — Джейн се опита да не звучи така объркано, както се чувстваше. — Не знаех, че сте говорили.

— Е, дано не се сърдиш за любопитството. Съпругът ти, разбира се, се притеснява. Решихме да поддържаме контакт. С какво мога да ти бъда полезен?

— Ами, става дума за хапчетата, които сте ми предписали, д-р Мелоф — започна тя.

Очакваше той да избухне възмутен: какви хапчета!? Не съм предписвал никакви хапчета! Д-р Мелоф обаче не я прекъсна.

— Бих искала да знам какво представляват?

— Мисля, че ти предписах „Ативан“. Чакай секунда, ще хвърля едно око на документацията си.

Последва напрегната тишина. Значи все пак д-р Мелоф и е предписал нещо. Майкъл просто е следвал инструкциите му.

— Да, „Ативан“ — потвърди той. — Главната му съставка е „Лоразепам“. Не знам дали това ти говори нещо. Просто един много лек транквилант. Донякъде прилича на „Валиум“, само че към него не се привиква.

— Но защо трябва въобще да взимам нещо?

— Малко успокоително, винаги действа добре при хистеричната амнезия — д-р Мелоф замълча и Джейн си представи усмивката му. — Виж какво, ти се намираш в ситуация на силен стрес. Не помниш коя си, омъжена си за човек, когото не познаваш, заобиколена си от чужди… Всичко това поражда изключителна тревожност. Тя може да попречи на връщането на паметта ти. „Ативанът“ й противодейства. Помага на паметта да се върне.

— Но се чувствам ужасно уморена и потисната.

— При твоята ситуация, това не е за учудване. Колкото повече нещата се проточват, толкова повече ще се усилва депресията. Затова е важно да продължаваш с „Ативана“. Що се отнася до умората, според мен тялото ти се опитва да ти каже, че се нуждаеш от сън и почивка. Не му се съпротивлявай, Джейн, послушай го!

— Значи смятате, че не се чувствам така от лекарствата?

Защо го попита това? Нали току-що ти каза, че „Ативанът“ е слаб транквилант, важен за твоето възстановяване?

— В „Ативанът“ няма нищо, което да предизвиква депресия. Възможно е да те прави сънлива. Особено като се има предвид, че теглото ти е под нормата. Това трябва да отшуми, когато привикнеш с него.