Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— И се оженихте — подсказа Джейн.

— Първо забременях. Чак тогава се оженихме. Роди ни се Силайн. След още пет години и Ендрю. Отначало беше трудно. С годините обаче, отношенията ни ставаха все по-добри. Кабинетът на Даниел процъфтяваше. Здрави бяхме, в къщи влизаха доста пари… После всичко се обърна наопаки. Даниел откри, че един от съдружниците му го краде, та пушек се вдига. Настъпи такава бъркотия, че работата опря до съда. И майка ми взе, че се разболя. Това сложи капак на всичко. Баща ми се пресели след смъртта й при нас. На Даниел му дойде нанагорно. Виках му, хайде да си поговорим. Не! Беше бая затворен. Гледаше да си избива напрежението с тичане. Аз някак си увиснах. Хич ме няма по спорта. Съвсем се вманиячи по тичането. Подкара го всеки ден. Опита се да подкокороса и мене, ама не. Стара съм, виках, който е млад да тича. Грешка, нали? После получи предложение да отвори кабинет с някакъв негов съученик, което значеше да се преместим в Бостън. Смятахме, че това ще е нещо ново и за двама ни. Така си приказвахме. Купихме тази къща, купихме и едно куче, децата тръгнаха на училище… Май всички бяхме щастливи. Даниел обичаше новите си партньори, работата… Записа се в един тенис и в един голф клуб. Взе пак да тича. Понякога мъкнеше кучето. Така се запозна с теб.

— Разкажи ми! — нетърпеливо каза Джейн.

— Ами, помня, че един ден се прибра след работа и каза, че Джий Ар, кучето, кръстили сме го на оня от „Далас“, има нужда от раздвижване. На сутринта го взе със себе си. Точно преди да излязат обаче, Джий Ар отишъл по голяма нужда във вашия двор. Даниел бил забравил да вземе пликче за акитата. Тичал на едно място, а кучето клечало и си вършело работата на ливадата ви. Изведнъж Даниел чул писък. Съседите също.

— Аз ли? — попита изненадана Джейн.

— Моментално разкарай проклетите фъшкии от моята ливада, така крещеше. Голям вой! Ей, ти, веднага разкарай тези гадни фъшкии, чуваш ли?! Изскочи от входа и заразмахва юмруци. Даниел разправяше, че се изплашил да не го удариш.

— Не е възможно!

— Напротив, възможно е. Една такава, хем хубава, хем бясна, пък и високомерна на всичкото отгоре… Имам малко дете, и то играе на този двор, продължаваше да се дереш… Аз стоях пред вратата, гледах ви и си мислех… Свърши се с шоколадовите торти. Даниел дойде, взе едно пликче, лопатка и отиде да събира акитата. От тогава се сприятелихте. Тичахте, когато ти имаше време.

— Изглежда наистина се паля лесно.

Лицето на Карол помрачня.

— Ами, така си е.

— Кога си замина Даниел?

— На 23-ти октомври. Не сме имали скандал, нито пък да не сме се погаждали. Няма нещо, да речеш, ето това е причината. Просто му дойде до гуша. Баща ми, децата, аз… Реши, че още е млад, може да поергенува. Купи някакъв апартамент в центъра на Бостън. Повече от милион хвърли. Сега тича там, вместо да си е тук на чист въздух. Ходи пеша на работа, вижда децата от дъжд на вятър… Живее точно, както си му харесва; Направо сладур, какво ще кажеш?

— Наистина сладур — потвърди Джейн и кой знае защо си спомни за червилото, което си беше купила.

Реши да го потърси като се прибере.

— Как го правят… — Карол стана, отиде до печката, наля си още кафе, взе една ореховка от очукана керамична купа и попита: — Искаш ли сладка?

Джейн поклати глава.

— Как някои хора успяват цял живот да останат деца? Как с лека ръка захвърлят всичко? Задължения, гаджета, с които са се влачили цял живот… А ние трябва да си налягаме парцалите и само по очите на съседите да разбираме колко сме остарели! Питам те, това честно ли е? — Карол си взе нова сладка и продължи: — Какво знаеш ти? Ти имаш идеален мъж.

— Наистина е много добър — съгласи се Джейн.

Чувстваше се като идиотка. Дали след единайсет години брак можеше да каже за него тъкмо това?

Обърна се към Карол. Тя сякаш искаше да сподели нещо.

— Какво? — попита Джейн.

Събеседничката й като че ли се стресна. Засуети се, дойде до масата, седна, вдигна чашата, върна я обратно без да отпие. Цял куп безсмислени движения…

— Какво? — повтори въпросът тя. — За какво питаш?

— Стори ми се, че искаш нещо да ми кажеш.

Карол поклати глава.

— Не, нищо.

— Говори, моля те! Нещо за Майкъл ли? За нашите отношения?

Карол отново се хвана за чашата. Този път отпи дълга глътка.

— Мисля, че за това е по-добре да питаш него. Наистина, не знам нищо.

— А би ли ми казала, ако знаеше?

Настъпи тишина. Джейн следеше реакцията на Карол. По радиото звучеше Рой Орбисън в дует с някаква дама.