Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Какво искаш?

— Сандвич със стек.

— Стек няма. Мога да ти го направя със салам.

— Какво рече?

— Седни на масата, татко!

Той дръпна един стол и се тръшна на него.

— Направи един и за нея — посочи към Джейн с палец като стопаджия. — Много е кльощава.

— Не искам, благодаря — бързо отвърна Джейн и огледа дрехите си.

И тя като Карол носеше удобен домашен панталон и фланелка.

— Не съм гладна.

— Той яде преди по-малко от два часа — обясни Карол, докато мажеше филиите.

Наряза салама, сложи го върху хляба и поднесе сандвича в малка чиния.

— Какво е това?

— Твоят сандвич.

— Това не е сандвич със стек — бутна чинията старият с жест на недоволно дете.

— Да, татко. Това е сандвич със салам. Казах ти, че стекът свърши. И без друго ще вечеряш след няколко часа.

— Не искам салам! — отчаяно поклати глава той. — Да не дава Господ да остарееш!

Репликата му бе отправена към Джейн. После се надигна и гордо влачейки крака, напусна кухнята. Джейн слушаше тежките му стъпки — първо по стълбите, а след това над главата й. Чу се хлопване на врата. Едва тогава настъпи тишина.

— От кога е така? — попита Джейн.

Не знаеше на кой от двамата съчувства повече.

— Всяка година става все по-зле. Не чува. Не, че държи да те чува, де! Грубиянства, припира се… Никога не съм сигурна какво ще направи. Предишната нощ се събуждам в три. Не бях спала така добре, откак Даниел ни напусна. Викам си, чакай да го нагледам. Стои моля ти се прав насред хола и гледа втренчено във вратата. Какво правиш, питам го аз. А той, чакам сутрешния вестник, вика. И… защо не ми е готова закуската? Казвам му, ами обикновено посред нощ не закусваме! Ако не щеш да ми я приготвиш, вика, сам ще се оправям. И какво, мислиш, направи? Набутал няколко яйца в микровълновата и завъртял на най-силното. След няколко, минути чувам — взрив! Тичам долу, цялата кухня в яйца! Микровълновата, сякаш бомба я ударила. Три сутринта! Аз мия яйца от шибания таван! Ако не беше ужасно, щеше да е смешно.

Карол поклати глава също като баща си.

— Ама и аз съм идиотка! Ти имаш проблеми, дето главата ми не побира, аз съм седнала да те занимавам с моите!

— От колко време живее при вас?

— Откак умря мама. Шеста година.

— От какво почина майка ти?

Гласът на Карол стана тих, едва доловим.

— От рак, от какво друго. Започна от стомаха. После плъзна навсякъде.

— Съжалявам.

— Беше ужасно.

Очите на Карол се напълниха със сълзи.

— Помня как ходих в болницата няколко дни преди да умре. Имаше страхотни болки. Никакви лекарства не помагаха. Попитах я за какво мисли, докато лежи по цял ден и гледа тавана. За нищо, вика, не мисля. Просто искам да свърши.

— Иска ми се да мога да си спомня майка си — промълви Джейн.

Тъгата по лицето на Карол се смени с изненада.

— Майкъл ми разказа за катастрофата.

— Наистина ли?

— Не много. Само, че е умряла на място. И че е станало преди една година.

— Вярно, изхвърча цяла година — смънка Карол. — Господи, как лети времето! Ти нищо не помниш за нея, така ли?

Джейн поклати глава.

— Гледам нейни снимки и нищо не ми говорят… Чувствам се сякаш съм я предала.

— Познато чувство — Карол придърпа стола си толкова близо, че колената им се допряха.

После се наведе напред и доверително зашепна:

— Обичам баща си, но напоследък, като че ли гледам времето да мине… Чакам да умре… Господи, толкова съм ужасна! Ти не ме познаваш, ще си помислиш, че съм някоя злодейка.

— Не мисля така. Просто си човек.

Карол светна. Лицето й изразяваше благодарност.

— Затова все у вас кисна, откакто Даниел си отиде. Все намираш как да ме окуражиш.

— Разкажи ми за Даниел. Разбира се, ако не ти е неприятно.

— Майтапиш ли се? Че аз за това живея… Вече нямам приятели. Писна им да ме слушат. Все за Даниел! Смятат, че трябва да заживея свой собствен живот, ама знам, че не съм готова. Призракът му още е тука. Ами, петнайсет години бяхме заедно! Цели петнайсет! Имам още толкова за говорене…

— Кажи, кажи, моля те! — подкани я Джейн. — Ако хората започнат да се отнасят с мен както преди…

За първи път от дни наред подреждаше мислите си в думи:

— … ще се оправя много по-бързо. Сега всички гледат да са внимателни, стъпват на пръсти, карат ме да почивам. Сякаш живея в епруветка. Разкажи за Даниел, моля те!

— Добре, само да не кажеш, че не съм те предупредила — Карол изчака Джейн да й кимне насърчително. — Оженихме се, когато бях на двайсет и осем. Наистина бях готова за брак. Така е. Бях малко пълничка. Не твърдя, че по-голяма хубавица от мен не можеше да се срещне. Приятелките ми вече се бяха изпоженили. Започвах да се отчайвам. На родителите ми, обаче не им пукаше. Все още се надяваха. Ти си десет години по-млада, трудно ще си го представиш. Тогава тъкмо беше станало на мода, че човек може да я кара и без брак. И ето ти, появява се Даниел Бишъп. Той е зъболекар, хубавеляк. Вярно, някоя и друга годинка по-млад, е, и какво? Само пет години! Влюбих се до уши.