Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Джейн небрежно огледа помещението. Кухнята бе почти колкото нейната. Просто плачеше за боядисване. По шкафчетата личаха петна. Плетените седалки на столовете едва се държаха. На линолеума се търкаляха трохи. Отнякъде едва-едва се чуваше парче на Доли Партън. Джейн се обърна. Мелодията идваше от радиото до телефона.

— Обичаш ли кънтри? — попита разсеяно тя.

— О, страхотно! — не закъсня да отвърне домакинята. — Можеш ли да не обичаш парчета като „Ще си наема някой да боядиса къщата ми“?

Джейн чу смях и с удоволствие си даде сметка, че е нейният. От дни не се беше смяла на глас. Майкъл постоянно отсъстваше. Паула никак не си падаше по шегите. Джейн хвърли един поглед към задния двор. Кучето на семейство Бишъп гонеше катеричка. Нямаше да се изненада, ако видеше Паула да наднича зад някой гъст храст.

Беше станало почти два часа — време за следобедния сън. Когато Паула влезе с лекарствата, Джейн се направи на заспала. После прислужницата отиде да шета в банята и тя се измъкна от къщи — съвсем като непослушно дете. След колко ли време щеше да разбере, че я няма?

Изведнъж къщата на Карол се разтресе от тежки стъпки.

— Излизам! — провикна се някой от коридора.

Карол мигом скочи на крака.

— Ендрю! Чакай малко! Влез за минутка!

Пуберът се появи на вратата — можеше да се каже, че целият е само ръце, крака и нервни движения — тялото му вибрираше в ритъма на въображаема мелодия. Нито мускул по кльощавото му тяло не спираше и за миг.

— Какво, мамо? Закъснявам.

— Няма ли да кажеш добър ден? — кимна към гостенката Карол.

— О-о, добър ден, г-жо Уитакър! Как сте?

— Благодаря, добре.

— Е, мамо, тръгвам!

Вече беше в коридора, когато гласът на майка му го спря.

— Чакай малко, де! Нали обеща да изведеш дядо си на разходка?

— Да го изведе Силайн.

Вратата се хлопна след него.

Карол вдигна безпомощно рамене.

— Разбира се. Само, че да виждаш някъде Силайн? Не! Тя е на пазар. Като си дойде, ще е толкова уморена, че с топ не можеш я мръдна. Ако въобще благоволи да се покаже тук! Рязка ли ти се струвам? — въпросът й беше почти риторичен.

— По-скоро поуморена — отвърна Джейн.

Карол се усмихна и седна на стола.

— Звучи като комплимент.

— Карол? — глас наподобяващ драскане на котешки нокти прозвуча в тишината. — Карол, къде си?

Тя затвори очи. Главата й се отпусна назад.

— Още четвърт час отиде по дяволите. Тук съм! В кухнята!

На вратата се появи слаба, прегърбена фигура. Джейн позна в нея стария господин, който се опитваше да избяга от къщи още първата вечер след нейното завръщане. Въпреки широките панталони и изцапаната риза той излъчваше достойнство. Сърцето й се изпълни със съчувствие. Отлично разбираше какво изпитва.

— Гладен съм — каза той. — Къде е обядът ми?

— Току-що обядва, татко — търпеливо му напомни Карол.

— Не — заупорства той. — Не съм обядвал! Не си ми дала обяд!

Подозрително погледна към Джейн, сякаш тя бе изяла яденето му.

— Коя сте вие?

— Татко, това е Джейн Уитакър. Живее срещу нас. Тичаха с Даниел сутрин. Помниш я, нали?

— Ако я помнех, щях ли да питам?

Въпросът изглеждаше напълно логичен. Джейн се усмихна. Харесваше й бащата на Карол. Ако не за друго, заради приблизително еднаквия им хал.

— Извини ме, моля те — намеси се Карол. — Друг път е по-деликатен.

— Каза ли нещо? — тропна той сърдито с крак — Като ме одумваш, барем говори разбрано.

— Ако искаш да чуваш, татко, трябва да си носиш апаратчето.

— Не ми трябва никакво апаратче. Искам обяда си!

— Ти вече яде — посочи пресните лекета върху ризата му Карол — Нали ти казах да се преоблечеш!

— Че какво ми е на дрехите?!

Карол вдигна ръце във въздуха, сякаш към гърба й бе насочена пушка.

— Нищо ти няма! Дебели зимни панталони, горчица по ризата. Изобщо, последна дума на модата! Какво ще кажеш, Джейн?

Джейн направи опит да се усмихне. Горчицата се препоръчва срещу анемия, помисли си тя. Опитваше се да не гледа към призрачносивата кожа на стареца. Сякаш целият бе покрит с тънък слой пепел.

Бащата на Карол започна да клати нагоре-надолу главата си, като да участваше в някакъв, недоловим за останалите разговор. Разсеяно буташе с език изкуствените си ченета, вадеше ги от устата и ги връщаше обратно в такт с кънтрито от радиоапарата.

— Дръж зъбите в устата си, татко! — Карол погледна смутено към Джейн. — Прави го само да ме нервира.

— Къде е моят обяд? — изврещя отново старецът.

Карол пое дълбоко дъх и отвори хладилника.