Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Ще се върне, имай търпение!

— Как мина денят ти? — попита тя и срамежливо се засмя.

Майкъл отново я притегли към себе си.

— В много работа — ръцете му галеха нейните коси. — Ужасно съжалявам, че трябваше да се измъкна толкова рано тази сутрин. Не възнамерявах да ходя на работа, но спешните случаи просто валяха. Всеки път, когато те потърсех, Паула казваше, че спиш.

Джейн странно се изсмя.

— Наистина доста поспах. Сигурно от хапчетата.

— Хапчетата не би трябвало да те приспиват толкова. По-вероятно си изтощена.

— Сънувах странни сънища.

— Змиите ли пак?

— Не, слава Богу! Някакъв психопат в червена кола се опитваше да ме прегази.

Майкъл изненадано я погледна.

— Разкажи ми.

Джейн разправи подробно своя сън — детайл по детайл — с цялата му яркост и сила.

— Това не е сън — тихо изрече Майкъл.

— Какво?

— Става дума за истинска случка от преди две години.

— Някакъв маниак се е опитал да ме убие, само защото съм му казала, че кара без фарове?

— Не точно! Побеснял е, защото си го пратила на майната му — обясни той с усмивка. — Не си от най-кротките. Обичаш да се палиш. Знаех, че някой ден ще си изпатиш.

— Значи случката е истинска — повтори тя.

Майкъл я настани на люлката и я зави с одеялото.

— Не разбираш ли какво означава това, Джейн? Ти започваш да си спомняш. Само не се отчайвай и бъди търпелива. Всичко ще си дойде на мястото. Защо не си отдъхнеш малко преди вечеря? Може да си спомниш още нещо.

Може да си спомня още нещо, механично си каза Джейн, затвори очи и видя как яркочервения Транс Ам се носи към нея.

„Не си от най-кротките. Обичаш да се палиш“, бе й казал Майкъл. „Знаех, че някой ден здравата ще си изпатиш.“

— Здравей, как си?

— Мога ли да вляза?

Карол Бишъп отстъпи крачка назад и пропусна Джейн.

— Разбира се, че може. Заповядай да пием кафе. Как се чувстваш?

— Горе-долу — излъга Джейн.

Чувстваше се отвратително. Последва Карол в кухнята, разположена също като при тях в задната част на къщата.

— Не се отбивам, за да не те безпокоя. Майкъл каза, че ще ми звънне, ако имаш нужда от нещо.

— От нищо нямам нужда — … освен от нормален мозък, добави на ум Джейн. — За мен полагат големи грижи.

Стоя като затворник в собствената си къща, щеше й се да допълни. Въздържа се. Мразеше мелодраматични откровения. Пък и наистина се грижеха за нея. Майкъл беше невероятно внимателен и грижовен, а Паула по цял ден чистеше, готвеше, изпълняваше и най-малкия й каприз. Само дето единственото желание на Джейн бе да я остави на мира. Точно това изглеждаше неосъществимо.

Беше изминала почти седмица, откакто Майкъл я доведе от болницата. Освен, че ядеше и спеше, друго не правеше. Когато не спеше, трябваше да се бори с дрямката си, когато будуваше — да преодолява депресията си. Колкото по-дълго бодърстваше, толкова по-потисната се чувстваше. Единственото спасение бе сънят. Отдаде й се да проспи дори срещата, която Майкъл успя да й уреди с изтъкнат Бостънски психиатър. Като колегиален жест, специално за нея, човекът бе разбутал цялата си програма. Когато Майкъл — на свой ред също разбутал своята програма — дойде да я закара, тя не можа да се събуди. Определиха й нов час, чак след месец и половина. Психиатърът, естествено не желаеше да се хване повторно на въдицата. След толкова време вече нямаше да има нужда от неговите услуги. Поне Джейн така се надяваше. Кошмарът щеше да е свършил.

Вече спеше сравнително спокойно — без ужасяващи сънища. Но и спомените не се завръщаха. Тя съществуваше, ако това можеше изобщо да се нарече съществуване, в абсолютно празно пространство.

— Забравих, какво кафе предпочиташ? — попита я Карол.

— Черно. Слава Богу, не само аз забравям.

Карол се изкиска.

— Като дойдеш на моите години, ще видиш! Всички забравят! Е, може би не всички, но повечето. Твоят случай е само малко по-краен. Има дни, бъкел не помня! Пиша като гламава. Къщата ми е пълна с бележки. — Карол приближи до бюрото в далечния край на хола и извади цяла дузина изписани хартийки. — Не запиша ли нещо, отиде, та се не видя!

Карол приближи масата и наля горещото кафе в чашата на Джейн.

— Сутрин сварявам една голяма доза — заобяснява тя, сочейки кафеварката, — и я оставям да се топли целия ден. Без кофеин е, не ми пречи да спя. Е, казват, че от него се хващало рак, ама то пък рак от какво ли не се хваща? Наздраве!

Чукнаха се, като с шампанско. Карол издърпа един стол и се настани срещу Джейн. Няколко секунди мълчаха и двете.