Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Джейн поклати глава.

— Предпочитам да поседя в зимната градина.

Паула й помогна да излезе от кухнята, макар Джейн да се чувстваше достатъчно силна. Ясно й бе, че да се съпротивлява е безсмислено.

Зимната градина не бе изгубила от великолепието си — истинска страна на чудесата. При това — само нейна. Слънцето я обгърна в прегръдката си. Стопли голите й ръце. Паула я поведе към люлката, настани я на възглавниците — отнасяше се с нея, сякаш бе от фин, чуплив порцелан.

— Ще ви донеса одеяло — рече тя и изчезна, още преди Джейн да отвори устата си.

Ще, не ще — има си бавачка. Предстои й да изтърпява грижите на Паула, независимо дали това й допада. Тя и Майкъл възнамеряват да положат максимални усилия за нейното оздравяване. Трябва да се примири, да свикне с този факт. Колкото по-скоро, толкова по-добре! Какво друго й остава, освен да повярва!?

Държа се глупаво, укори се Джейн. Точно като онова дете, почти пръснало главата на Майкъл с играчката. Нямам право да я мразя, само защото е влюбена в мъжа ми. Не знам кога ми е добре! Не помня какво се прави, когато някой се държи мило с теб и ти помага. Не знам какво е добро за мен. Не знам какво очакват от мен! Не знам какво ми се е случило! Не знам защо ми се е случило! Не знам! Не знам! По дяволите! Нищичко не знам!

Джейн избухна в необуздан, налудничав смях. Последва поток от сълзи. Паула веднага дотича, загърна я в мекото одеяло.

— Вземете това — подаде й няколко хапчета и чаша вода тя.

— Нямам нужда от хапчета! — каза Джейн и обърса с опакото на ръката носа си.

— Д-р Уитакър каза да ги взимате.

— Нямам нужда от хапчета — повтори тя.

— Не вярвам да искате да тревожите доктора — простичко рече Паула.

Беше безсмислено да се спори. Джейн знаеше, че рано или късно ще ги глътне, Паула — също. Имаше ли смисъл да усложнява живота на жената. И без това не й беше леко.

Пое таблетките, сложи ги върху езика си и бавно преглътна.

Сънува, че върви по тъмна, непозната улица, редом до някаква жена, чието лице почти не помни.

Говорят си и се смеят на реплика от филма, който току-що са гледали. Спорят кой пръв е открил Кевин Костнър и на кого принадлежат импресарските права.

— Монограмите на кърпите вече са готови — казва непознатата и тръсва къдрите на буйната си като грива червена коса.

— Страхотна си, Даян — изсмива се Джейн.

Значи името й е Даян, прошепва далечен глас. Даян еди-коя си, прозвучава гласът на Майкъл. „Даян Брюстър“ пишеше в тефтерчето с телефоните.

Джейн хваща под ръка спътницата си. Двете се приготвят да пресекат улицата.

— Идва един, който не си е включил фаровете — тя махва с ръка към тъмнокосия младеж зад кормилото на яркочервен транс Ам. — Прощавайте, движите се без светлини.

Той сваля стъклото. Сякаш й удря шамар.

— Кучко шибана! Какво искаш, дявол да те вземе?!

— Да се махаме — пошепва Даян и я дръпва за ръката.

Джейн упорито стои на място. Сигурна е, че младежът не я е разбрал.

— Исках да ви кажа само, че фаровете ви не са включени — колкото може по-любезно повтаря тя.

— Шибана кучко! Върви на майната си!

Нещо в мозъка на Джейн изщраква. Тя реагира светкавично:

— Ти върви на майната си, гъз такъв!

— О, Господи! — простенва Даян.

Очите на мъжа сякаш ще изскочат от орбитите си. Размахва средния си пръст и бясно потегля напред.

— Слава Богу! — въздъхва Даян.

— Връща се! — извиква Джейн.

Червеният транс Ам рязко спира. Спирачките изскърцват. Шофьорът светкавично обръща, набира скорост. Понася се към тях. Подава се почти до кръста навън.

— Кучко шибана — не спира неистовите си крясъци той. — Ще те убия!

Джейн грабва Даян за ръката. Двете затичват. Гневните ругатни отекват в ушите им. Обръщат се назад. Мъжът е зарязал колата и тича след тях. Късите му крака бързо набират скорост. Разстоянието помежду им се топи.

— Няма ли някой наоколо! — вика Даян, оглеждайки трескаво пустата улица.

— Помощ! — крещи Джейн — Помощ!

Внезапно пред тях, като изпод земята, изскача огромен, поне двуметров мъж с широк гръден кош и дебел врат. Тъмнокосият, късокрак младеж моментално се завърта и се втурва обратно към своя автомобил, размахвайки безпомощно юмруци.

— Дамите желаят ли да пийнем по едно? — казва гигантът и ги помъква към полутъмното ресторантче, от което е изскочил. — Рик, налей на изплашените дами нещо силно за сметка на заведението.

От дъното на ресторанта иззвънява телефон.