Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Стомахът й изкъркори и тя се изсмя — хубаво е, че има неща, които не се променят. Например гладът. След като Майкъл все още не качва закуската й, налага се сама да слезе до кухнята и да си я приготви. А защо да не изненада и самия него?

Обърна се към вратата и изкрещя. На вратата стоеше млада жена със загоряло от слънцето лице. Беше средна на ръст — около метър и шейсет — с черна коса, прибрана в стегната плитка. Изглеждаше слаба, макар че краката й имаха заоблен вид.

— Съжалявам — каза тя.

Гласът й бе изненадващо силен.

— Не исках да ви изплаша.

Джейн огледа жената. Не можеха да й се дадат повече от трийсет години. Кръглото й лице не бе нито достатъчно изящно, нито прекалено грубо. Затова пък определено предизвикваше интерес. В него имаше нещо загадъчно. Очите й — тъмни като косата — бяха непроницаеми. Носът — тънък и издължен, устните — пълни и добре открояващи се.

— Аз съм Паула — каза жената без увъртане, — Паула Маринели.

Изчака малко и продължи:

— Чистя дома ви няколко пъти седмично. Д-р Уитакър трябва да ви е казал.

— Да, напомни ми — сети се Джейн. — Съжалявам, но имам проблеми с паметта.

Едва се сдържа да не се разсмее на собствената си формулировка.

Паула Маринели изглеждаше объркана.

— Д-р Уитакър каза, че страдате от амнезия.

— Само временно — добави Джейн. — Поне така ме уверяват. Къде е всъщност д-р Уитакър? Още ли спи?

Паула Маринели зяпна от учудване.

— О, не, д-р Уитакър тръгна за болницата рано сутринта.

— Отиде на работа?

— За спешна операция.

Джейн кимна с разбиране.

— Естествено. Сигурно му се случва доста често.

— Всички държат да ги оперира, именно той. В това няма нищо странно — добави Паула с нотка на гордост. — Той е най-добрият. Искате ли да ви донеса закуската?

— Предпочитам да закуся в кухнята.

Паула я погледна недоумяващо.

— Д-р Уитакър каза, че държи да лежите, колкото може повече.

— Мисля, че ще се справя с пътешествието по стълбите — опита се да звучи бодро Джейн. — Наистина ще се справя.

Двете слязоха долу.

— Вие си починете, докато приготвя закуската — рече Паула и я настани да седне на един от кухненските столове.

— Сигурно мога и аз да помогна с нещо.

Джейн се чувстваше неудобно, докато жената сръчно се справяше с работата си.

— Струва ми се, не съм забравила как се прави кафе.

— Кафето вече е готово — отвърна Паула и наля в една чаша. — Как го искате?

— Не знам — вдигна рамене Джейн. — Последните дни го пиех чисто.

— Точно такова е — постави димящата чаша пред нея Паула.

— Ти няма ли да пиеш?

— Може би по-късно. Друго какво ще желаете? Пържени яйца, препечен хляб, овесени ядки?

— Може би препечен хляб с масло и малко портокалов сок, ако е възможно.

— Разбира се, че е възможно. Точно затова съм тук.

— За да ми налееш портокалов сок? — Джейн се надяваше, върху сериозното лице на жената да се появи усмивка.

Това не стана.

Дали няма нещо общо с д-р Клингър, спомни си вечно нацупения млад лекар от Бостънската градска болница тя.

— За да ви помагам, с каквото мога.

— Какви са обикновените ви задължения, когато идвате тук? — попита Джейн, отпивайки голяма глътка от кафето.

Паула вече сновеше около кухненския плот — сложи филийките, наля сок, върна шишето в хладилника, изчака тестера и намаза опечените хлебчета с масло. Сервира всичко това, заедно с няколко вида конфитюр.

— Обикновено чистя, пера, гладя — отвърна тя, застанала права до Джейн.

Джейн отхапа от филийката.

— Няма ли да си сложите конфитюр? — попита Паула.

Джейн предпочете да си вземе, вместо да се впуска в обяснения и спорове.

— Дайте на мен! — младата, сериозна жена грабна ножа от ръцете й и обилно намаза двете филии.

Джейн я гледаше с безпомощния гняв на малко дете.

Едва се въздържа да не й каже с писклив глас: „Мога и сама, мамо!“ Явно младата жена стриктно се придържаше към наставленията и инструкциите на д-р Уитакър. Нямаше смисъл да всява смут в душата й. В края на краищата, опитваше се само да бъде полезна.

— От колко време работите при нас? — попита Джейн, докато Паула бършеше и без друго чистия кухненски плот.

— Малко повече от година.

— Бих искала да си спомня това — вежливо произнесе Джейн.

— Няма нищо за помнене — отвърна Паула. — Идвам всеки вторник и четвъртък, когато вие помагате на д-р Уитакър в болницата. Появявам се сутрин, след като излезете и си тръгвам преди да сте се прибрали.