Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Още ровеше из страниците, когато се появи Майкъл.

— Откри ли нещо интересно? — попита той, докато слагаше таблата с чашите чай и сладкишът на малката кръгла маса до прозореца.

Джейн прибра тефтерчето и отиде при него. Отпусна се на една табуретка.

— Може би трябва да се обадя на брат си тя пое от Майкъл чашата чай и отпи от горещото питие. — Сигурно се тревожи.

— Вече свърших това. Уверих го, че всичко е наред. По-добре изчакай до утре.

Джейн се усмихна с благодарност — още не се чувстваше готова да говори с когото и да било. Не познаваше този човек — нейният брат от другия край на страната. Какво би могла да му каже? „Ние сме добре, жалко, че не си с нас!“ Жалко, че не те познавам — ето какъв бе истинският отговор! Нямаше ли да го разтревожи допълнително? Явно и досега не му е било малко. Не, по-добре да изчака, да се обади, когато си спомни кой е! Ако той позвъни междувременно, ще се преструва, че го познава. Ще изфабрикува цял куп лъжи.

— Хубав чай! — отбеляза тя.

Майкъл се засмя и Джейн си даде сметка, че е нужно съвсем малко, за да го направи щастлив.

— Специалитетът на заведението. Ето, вземи — той сложи в дланта й няколко малки бели таблетки.

— Какво е това?

Успокоително. Възможно най-безобидното.

— Успокоително? Нямам проблеми със съня.

— Малко за отпускане.

Джейн се загледа в дланта си. Хапчетата й се сториха тежки.

— Д-р Мелоф не спомена за успокоителни.

— Тъкмо той ги предписа — търпеливо обясни Майкъл. — Само ще те отпуснат. Наистина са съвсем слаби. Няма да ти навредят.

— Имам фобия към таблетки.

Той се засмя.

— Това го повтаряш от край време. Виждаш ли, започваш да се поправяш.

На свой ред се засмя и Джейн. Защо го измъчвам, помисли си.

— Страхувам се да не изгубя контрол над себе си — опита се да обясни поведението си тя.

— Какъв контрол? — вдигна ръце Майкъл.

За какво ставаше дума наистина? Как би могъл човек, който няма и хабер за себе си, да дрънка подобни работи? Джейн нагълта таблетките и отпи от чая.

— Вземи си сладкиш — подкани я той. — Много е вкусен. Направи го Паула в петък.

— Паула?

— Паула Маринели. Идва няколко пъти седмично. Чисти, оправя прането и приготвя по нещо. Помолих я да ни посещава всеки ден, докато се почувстваш добре.

— Искаш да кажеш, докато си спомня коя съм.

Майкъл оцени шегата и повтори през смях.

— Докато си спомниш коя си.

Джейн взе парче сладкиш. В краката й, върху килима се изсипа цял рояк трохи.

— Господи, толкова ли съм несръчна!?

Наведе се да ги събере, но й се зави свят. Спалнята се завъртя като виенско колело пред очите й.

— О-у!

Той се втурна да й помогне и я отведе до леглото.

— Сигурно си ужасно уморена — чу го да казва, докато вдигаше завивката и я полагаше върху постелята. — Не може тези хапчета да са подействали така бързо.

— Наистина — прошепна тя и затвори очи.

Умората я беше победила. Трябваше да си даде сметка, че твърде отдавна се бореше с нея.

— Почини си — тихо прошепна Майкъл и я целуна по челото, сякаш бе дете. — Искаш ли да остана, докато заспиш?

Тя се усмихна — чувстваше се като малко, глезено момиченце.

— Не се притеснявай! Сигурно имаш достатъчно работа.

— Работата може да почака.

— Тръгвай — с натежали клепачи, едва отрони Джейн. — Добре ми е.

Той стана.

— Ако ти потрябва нещо, само викни. Ще дойда веднага.

Знам, помисли си тя в полусън. Опита се да се усмихне, но нямаше сили дори за това. От крайниците към мозъка пълзеше приятна отмала. Смътно долови как Майкъл оправи завивката й и изчезна. Премигна с клепачи и отново ги затвори. Само след миг Джейн спеше.

Сънува, че стои насред пусто поле. Зад гърба й се намира ниска сграда, нещо като мотел, но без табела. Безименен мотел, мисли си тя. От отворения прозорец на една от стаите долита музика. Изведнъж до нея се появява Майкъл. Ръцете му нежно докосват нейните.

— Искаш ли да се поразходим? — пита той.

Тя кимва и се притисва в гърдите му.

— О, не! — чува се глас зад тях. — Не бива да се разхождате.

— Разбира се, че ще се разходим — отвръща Джейн троснато, опитвайки се да разпознае гласа.

— Не бива!

— Защо? — вбесена пита тя. — Защо да не бива?

Настава Тишина. После отново се обажда гласът:

— Полето е пълно с кобри.

Обръща се. Майкъл го няма. Гигантска змия, изправена като за атака, се надига пред голите й крака. Джейн отстъпва назад и пада в покритото с кобри поле. Чувства как телата им се надигат едновременно сред жълтите стръкове трева. Как се плъзват към нея. Змийските им езици заплющяват по краката й. Гледа като втрещена. Гигантската змия се изправя в цял ръст и се хвърля към нея. Джейн изкрещява.