Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Това твоят кабинет ли е? — попита тя.

Стараеше се да се отърве от кошмара, като съсредоточи мисълта си над голямото дъбово писалище до прозореца, коженият фотьойл и библиотечните лавици, отрупани с медицински книги.

— Моят втори кабинет.

Тя погали с длан финото, красиво обработено дърво. На единия му край се мъдреше компютър — последна дума на техниката. Тъмният екран я гледаше като лице, още неоформило чертите си. Клавиатурата се губеше под купища листове. От една разтворена книга стърчеше елегантна сребърна химикалка.

— Работиш ли над нещо?

— Ще изнасям доклад на един конгрес през есента. Опитвам се да подредя мислите си.

— И аз ти помагам с рухването си.

— Ти ми помагаш с присъствието си.

Джейн се опита да разгледа отражението му в екрана на монитора.

— Винаги ли си толкова мил?

Образът му изчезна от полезрението й. Почувства ръката му да се допира до нея. Той стоеше редом, загледан към градината на семейство Бишъп.

— Виж ти, все пак успя да го прибере! — възкликна Майкъл.

Джейн отправи поглед навън. Карол Бишъп натика кучето и баща си през вратата и я захлопна. Пуберите останаха на алеята, продължавайки кръшния си смях.

— Попитах те наистина — каза Джейн.

Той се обърна към нея недоумяващо.

— Какво точно?

— Винаги ли си толкова мил? — повтори тя и зачака отговор.

На лицето му грейна усмивка.

— Понякога имам такива изблици.

— Май са доста често?

— С теб не е трудно човек да бъде мил — простичко рече той.

— Дано да е вярно.

— А защо не?

Джейн се престори, че гледа към Ендрю и Силайн. Те бяха започнали да се гонят по улицата.

— Къде е стаята на Емили? — попита след малко, изчаквайки хлапетата да се скрият зад ъгъла.

— До нашата спалня.

Тя го последва по коридора, покрай банята в жълто и бяло, към още две стаи на ляво от стълбите.

— Специалист по вътрешна архитектура ли е правил обзавеждането? — не скри възхищението си Джейн.

— Да. Един много голям специалист — потвърди Майкъл. — Казва се Джейн Уитакър.

Тя се усмихна. Изпитваше глупава гордост заради добре свършената работа, макар да нямаше никакъв спомен.

Това е стаята на Емили — каза той и застана до вратата.

— Страхотно! — възкликна Джейн. — Прекрасна стая за момиче. Надявам се, че и на нея й харесва.

Джейн бавно оглеждаше подробностите. Нови бели тапети на синьо-зелени цветчета, месингово легло с бяла, плетена кувертюра, кош за бельо във формата на голямо кенгуру, плюшени играчки и кукли, разпиляни навсякъде, масичка и столчета до единия прозорец към задния двор, витраж на другия… Подът бе покрит с бледозелен килим, както останалата част на къщата. По стените висяха копия от картини на импресионистите — Моне, Реноар, Дега.

— А това е нашата стая — каза Майкъл.

Без Джейн да усети, той я бе въвел през друга, свързваща двете помещения врата.

Тя плахо пристъпи, стараейки се да спазва някаква дистанция между себе си и мъжа, с когото цели единайсет години бе споделяла едно легло. Стаята беше в успокояващо бледолилаво и зелено, с голямо легло, разположено в средата. Едната страна бе цялата в прозорци, другата — вграден гардероб с огледални врати, в които се отразяваше пищната зеленина на задния двор. Човек добиваше усещането, че помещението няма граници и се слива с околността.

Джейн нямаше никакъв шанс да избяга от собственото си отражение. Опита се да отклони поглед към литографиите на Шагал, подредени над леглото, но очите й постоянно, някак инстинктивно се връщаха към стената от огледала.

— Какво виждаш? — изненада я гласът на Майкъл.

Отражението й подскочи в сребристата повърхност.

— Едно изплашено, малко момиче — отвърна тя.

Опитваше се да възприеме собствения си образ — напразно. Започна да отваря вратите на гардероба една след друга, само и само той да не бъде пред очите й.

Намираше се лице с лице срещу дрехите от своя предишен живот. Разглеждаше ги като безценен музеен реквизит от някаква далечна епоха. Ръцете й възбудено опипваха платовете, търсеха следи от нея самата. В гардероба висяха около половин дузина рокли, още толкова блузи, поли, панталони… Някои от тоалетите бяха много стилни, други изглеждаха по-подходящи за съвсем младо момиче — не и за жена над трийсетте. Очевидно невинаги изборът й е бил добър. Редица вградени чекмеджета разделяше нейните дрехи от неговите. Започна да ги отваря едно по едно. Очите й поглъщаха финото, копринено бельо, украсените с нежна дантела комбинезони. Смутено мушна някакъв черен колан за жартиери в дъното. Не искаше Майкъл да го види. Нима е носила и такива неща? Почувства, че се изчервява. Добре си спомняше, че в хотелската стая съблече от тялото си най-обикновен чорапогащник. А може би предпочиташе такъв тип бельо само в интимната обстановка на своята спалня? Най-вероятно това бяха предпочитанията на Майкъл.