Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Божичко! Значи нищо?

Той кимна.

— Лежи ли?

— Не, тук съм — излезе от сянката на стълбите Джейн.

Новодошлата все още бе в своите торбести бермуди, под които се очертаваха пълните й колене.

Изглеждаше на около четирийсет, ниска, с не по-малко от десет наднормени килограма — но това не й пречеше да бъде от жените, на които безспорно прилягат етикети като — симпатяга, сладкиш или още, Бог знай какво… Когато видя Джейн, кръглото й лице пребледня от страх и тревога.

От какво се смущава, разсъждаваше Джейн. Опасява се, че може да изтърве нещо неподходящо или пък аз…

— Майкъл ми разправи за твоята амнезия — започна Карол и погледна за подкрепа към него.

— Обадих й се от болницата… — поясни той. — Набързо й разказах как стоят нещата. Помолих я да се отбие. Мислех, че ако има още някой, ще се чувстваш по-малко заплашена.

В очите на Джейн отново се появи сълза на благодарност.

— Не чувствам заплаха — прошепна изпълнена с желание да потъне в прегръдките му тя.

— Сигурно ти е доста страшно? — рече Карол.

— По-скоро съм объркана. Искам да знам каква е причината за състоянието ми.

Джейн нервно закрачи из хола. Стъпките й оставяха следи в мекия, зелен килим.

— Ако я разбера, всичко ще си дойде по местата.

— Не помниш нищо, така ли?

— Нищо.

— Е, може би ще мога да ти помогна — Карол улови Джейн, поведе я към дивана и двете се настаниха в него. — Казвам се Карол Бишъп. Съседка съм ви от… Колко стана?

Тя отново погледна Майкъл. Той все още стоеше прав.

— Три години ли вече?

— Нещо такова — отвърна той.

— Значи от около три години… Та, още като дойдохме, ти се появи с чудесна шоколадова торта, твоя специалитет. По-хубава, не съм яла в живота си. Бог ми е свидетел, хапнах си доста повече, отколкото е редно! После ти ми даде рецептата и съм я правила сигурно безброй пъти. Всякога, щом имахме гости… — Карол преглътна и продължи: — Разбира се, откакто Даниел ме напусна, у дома не е много оживено. Няма да повярваш колко бързо те забравят, тъй наречените приятели. Даниел беше мой съпруг. Заедно тичахте сутрин, не си ли спомняш?

— Боя се, че не.

— Де да можех и аз да забравя някои работи! — тежко въздъхна Карол и пищната й гръд потрепери. — Отиде си в края на октомври. Опитах се да го убедя да си вземе и децата…

Това трябваше да прозвучи като шега.

— … Или поне кучето. В краен случай, баща ми… Той каза: „Който взима къщата, взима й съдържанието й!“ Това е положението. Разбираш ме, нали? — Карол приглади с длан русата си, къдрава коса и добави: — Е, вече можеш да питаш. Аз нямам тайни.

Джейн се вгледа в ръцете й. Те притеснено се движеха в скута. Все още носеше венчалната си халка, както и годежния пръстен.

— Не знам какъв въпрос да ти задам — призна Джейн.

Карол премести поглед към Майкъл, а после го върна обратно на Джейн.

— Просто искам да знаеш, че съм тук. Ако имаш нужда от нещо…

— Благодаря ти.

— Ти беше по-близка с Даниел, но когато той замина, наистина ме подкрепяше. Винаги намираше време за мен. Щукнеше ли ми, можех да дойда и да поплача на рамото ти. Така, че ако имаш нужда от нещо, аз съм насреща.

— Благодаря — почти едновременно отвърнаха Джейн и Майкъл.

— Мога да донеса нещо за хапване — усмихна се Карол. — В къщи е пълно с ядене. Аз едно знам… криво ли ти е, налапай се!

Очите на Джейн се разшириха от ужас.

— Какво? — попита Карол. — Нещо лошо ли казах?

Джейн стана неспокойна. Не можеше да стои на едно място. Майкъл веднага клекна пред нея.

— Какво има, Джейн?!

— Това, което казахте… — трескаво започна тя.

Думите й едва се разбираха. Млъкна, за да подреди мислите си. После започна отново:

— Когато бях в хотел Ленъкс и се чудех какво да правя, си помислих същото… „криво ли ти е, налапай се!“ Сякаш някакъв глас ми го нашепваше. Чудех се откъде знам тази фраза.

— Моето завещание — иронично рече Карол.

— Страхотно — каза Майкъл и нежно погали Джейн по главата. — Това означава, че всичко си е вътре. Прибрала си го на сигурно място. Само трябва да намерим ключа.

Джейн се усмихна, обладана от внезапна надежда.

— Ще изтичам вкъщи да донеса нещо за вечеря — рече Карол.

— Без мен — прекъсна я Майкъл. — Не мога да сложа и троха.

— Аз също — отказа на свой ред Джейн, макар да чувстваше глад.

Само голямото вълнение потискаше апетита й.

— Все пак благодаря! — каза Майкъл. — Благодаря ти за предложението.

— Ако промените намеренията си, аз съм вкъщи. Можете да звъннете. Имам много ядене — засмя се малко изкуствено Карол. — Децата ми са като вълци. Баща ми не иска да чуе, че възрастните страдат от липса на апетит. За кучето пък, въобще да не говорим! Готвя за цял полк. Е, не го приемайте като оплакване. Децата скоро заминават на лагер… Поне всички сме здрави. Изгладнеете ли, аз съм насреща!