Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Тази е правена преди няколко години — продължи той. — А тази, миналия юни.

Подаде й още една фотография в голяма сребърна рамка.

Джейн закова поглед върху тримата засмени непознати — съпругът й, дъщеря й и самата тя. После я върна и остави Майкъл да я отведе от пианото.

— Искаш ли да си полегнеш? — гласът му бе мек и топъл.

Прииска й се да се сгуши в него като в пухкаво одеяло, но поклати глава.

— По-добре ми покажи останалата част.

Майкъл сложи ръка на кръста й и я поведе към вътрешността на дома им. Минаха покрай банята и няколкото килера, за да стигнат до кухнята — голямо, слънчево помещение, с прозорци от единия до другия край. Беше изцяло в бяло — кръгла бяла маса, четири бели стола, бял теракотен под, бели стени… Единственият контраст идваше от множеството дървета отвън и ярките плочки над мивката, с ръчно изрисувани ябълки и дини.

— Много е хубава — въздъхна Джейн, пристъпи напред и се загледа към великолепния двор.

С голямо усилие потисна желанието си да отвори вратата за градината и да избяга.

— Още нищо не си видяла — доволен от оценката каза Майкъл.

Сложи ръка на рамото й и я поведе през вратата от ляво към друга стая.

— Това е вашата зимна градина, мадам — гордо произнесе той.

Джейн боязливо пристъпи. Пред очите й се разкри истинско чудо от стъкло и зеленина.

— Пристроихме я преди три години — обясни той.

Тя занемя от удивление.

— Никога не съм виждала такава красота! — промълви Джейн. Звучеше така, сякаш бе напълно убедена, че миналият й живот изобщо не е съществувал.

Поласкан, Майкъл широко се усмихна.

— Казваш това, всеки път, когато влезеш тук — гласът му бе пълен с надежда.

Хора в стъклени къщи, помисли си Джейн, хора, които вярват, че към такова място никой не може да запокити камък. И нищо лошо не може да им се случи!

Южната и западната стена бяха изцяло от стъкло. Подът — покрит с малки бели и черни плочки. Екзотични растения и дървета в саксии гледаха отвсякъде. Пред северната стена, отвъд която бе всекидневната, се спускаше широка, плетена люлка с възглавници в зелено и бяло. От двете й страни стояха наредени шезлонги в същия тон, а пред тях — малки масички от стъкло и камъш. Джейн приближи люлката и се отпусна в нея. После бавно се залюля — недоумяваше как е могла да забрави този земен рай.

— Моята собствена джунгла — рече тя и видя как Майкъл одобрително кимна.

— Паметта ти ще се възвърне! — гласът му звучеше уверено.

Той седна на един шезлонг, протегна дългите си крака и продължи:

— Само не се пренапрягай! Спокойно!

— Спомена ли ти д-р Мелоф колко ще продължи това състояние?

Джейн не беше сигурна, че лекарят й е казал цялата истина.

— Според него, при хистеричната амнезия нещата се обръщат спонтанно и неочаквано. Касае се за дни или дори часове.

— Или седмици и месеци…

— Вероятността да трае месеци не е голяма, но точно разписание не съществува. Състоянието се променя, в зависимост от готовността на организма.

— Все пак къде е причината за всичко това? — очите й трескаво заопипваха обстановката.

Зелените растения сякаш изникваха като щитове пред виденията на кръв и пари.

— Няма никаква логика. След като съм имала толкова много… чудесна къща, любящ съпруг, красива дъщеря… Защо изведнъж е трябвало да забравя всичко това? Какво се е случило? Какво ме е накарало да изтрия от съзнанието си този живот?

Майкъл слушаше със затворени клепачи. Пръстите му механично опипваха дългия нос. После отвори очи и я загледа, преценявайки дозата истина, която би могла да понесе.

— За какво мислиш? — попита Джейн. — Какво не ми казваш?

Той рязко скочи и седна до нея на люлката.

— Мисля, че имахме дълъг и труден ден. Наистина съм уморен. Трябва просто да зарежем всичко и да се наспим. Разполагаме с достатъчно време за разговори.

— Значи премълчаваш нещо? — упорстваше Джейн.

Майкъл приятелски я потупа по ръката.

— Нищо не премълчавам.

Звънецът на входната врата силно иззвъня.

— Кой може да бъде? — попита тя.

Майкъл стана от люлката.

— Нямам представа.

Джейн неохотно го последва по обратния път през кухнята. После се дръпна встрани и скрита в сянката на стълбището впери поглед в отварящата се врата. На прага стоеше същата съседка от къщата насреща. Майкъл на идване я бе представил като Карол Бишъп.

— Как е тя? — попита жената и прекоси прага.

— Объркана: — отвърна Майкъл, въвеждайки гостенката във всекидневната. — Нищо не си спомня.