Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Веднага й направи впечатление обилната светлина. Тя струеше отвсякъде — от огромния прозорец на всекидневната в ляво, от също толкова големия прозорец на столовата в дясно, от широкия еркерен прозорец над централното антре. След стълбите коридорът се стесняваше — отвеждаше до стаите във вътрешната част на къщата.

Джейн бавно пристъпи, спря насред антрето — краката просто не я държаха.

— Искаш ли да те разведа? — попита Майкъл, като този път й спести въпроса дали си спомня нещо.

Тя кимна и го последва в широката трапезария. Стените бяха с тапети на червено-бели райета — ярки и елегантни. Масата за хранене представляваше зелена мраморна плоча. Столовете, тапицирани в същия десен, хармонираха със стените. В стъкления бюфет лежаха добре подредени, фини порцеланови сервизи на червени и бели цветя. Върху подвижната масичка за сервиране, се мъдреха безброй разноцветни бутилки. Пред прозореца в ориенталски кашпи се извисяваха изящни зелени растения.

— Всичко е много красиво — промълви Джейн.

Дали не сме донесли тези кашпи от пътуването си, хрумна й за миг, докато следваше Майкъл към всекидневната. Тя представляваше голямо помещение, разположено по протежение на цялата къща. Тапетите на цветя по стените, отлично се преливаха с онези от коридора. Срещу голяма каменна камина в единия край имаше диван е фотьойли, а на стената зад тях — масивна библиотека и модерна стереоуредба. На срещуположната стена се виждаше лъскаво, черно пианино. Джейн плахо приближи и прокара пръсти по клавишите. Прозвуча известен мотив от Шопен.

Деликатните тонове я стреснаха, тя погледна пръстите си. Ръцете й изведнъж станаха непохватни, някак безпаметни… Сякаш звуците, които бе сътворила, можеха да се появят, единствено като далечен, неконтролиран от мисълта рефлекс, угасващ при първия допир на съзнанието.

— Спокойно — прошепна Майкъл. — Всичко ще се възвърне. Опитай се да вършиш нещата без напрежение!

— Не знаех, че мога да свиря — в гласа й се прокрадна тъга.

— Взимала си уроци още от дете. От време на време сядаш зад пианото и започваш… Все тази пиеса от Шопен — той се засмя. — Честно казано, надявахме да си я забравила.

Усмивката му моментално се стопи.

— Извинявай, не исках да бъда груб!

— Няма нужда да ми се извиняваш — погледът й се насочи към снимките, подредени върху пианото.

Сред тях имаше три от училище — деца, строени по височина с горди и щастливи лица като за пред обектива. Едно момченце държеше табела — „Частно училище Арлингтън“. Без съмнение между тези невинни създания се намираше и дъщеря й.

— Можеш ли да я познаеш? — досети се Майкъл и приближи.

Тя усети топлия му дъх по врата си. Взе една снимка, пропусна момчетата и заразглежда прилежните момичета. Дали нещо все пак нямаше да й подскаже верния отговор?

— Втората от края на задната редица — постави край на мъките й Майкъл.

Момиченцето, което й посочи бе крехко, със светла дълга коса и големи очи. Цялото облечено в жълто, то изглеждаше най-много на три-четири години.

— За първи път в детската градина — обясни Майкъл, долавяйки какво иска да го попита. — Тук е четиригодишна.

Той взе друга снимка и посочи същото момиченце, но малко по-голямо, облечено в розово и бяло, с коса на опашка.

— Тази е от втората година в забавачката.

— Височка е — с пресипнал глас каза Джейн.

— Винаги е на задната редица.

Джейн взе още две фотографии, на които бързо разпозна Емили. Беше в първи клас, облечена в черно-бял пепит, с пусната коса и усмивка, далеч не толкова широка, както на предишните. Гледаше с притеснени, срамежливи очи. Моето дете, помисли Джейн. Намираше я красива, но с нищо не събуждаше майчинските й чувства, както бе редно. Шестгодишната Емили Уитакър не бе нищо повече от едно хубаво личице сред многобройните си връстници. Тази мисъл я натъжи. Очите й се насълзиха.

— Къде е снимката от тази година? — попита Джейн.

— Какво? — стресна се Майкъл.

— Не трябва ли да има още една снимка? — тя мислено проследяваше годините. — Щом на четири е в първа група, на пет — във втора, на шест — първи клас. Нали каза, че сега е на седем?

— Да, току-що завърши втори клас — очите му се плъзнаха по пианото. — Ами… изглежда от тази година нямаме снимка.

Гласът му звучеше странно.

— Може би е отсъствала по болест или кой знае… — Майкъл взе една фотография… Емили в скута на дядо Коледа.

Джейн забеляза, че изящните му ръце леко потрепват.