Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Дадено — отвърна Майкъл и се изправи.

Разговорът беше приключил. Той я придружи до изхода.

На раздяла Карол Бишъп улови ръцете на Джейн и й пошепна:

— В добри ръце си. За по-добър мъж не би могла и да мечтаеш — после потисна напиращите сълзи и добави: — Всичко ще се оправи, Джейн. Просто се довери на Майкъл.

Джейн стоеше като вдървена, докато Карол поемаше по алеята.

— Ще ми се обадиш, ако имаш нужда, нали? — чу гласа на отдалечаващата се съседка.

— Вижда ми се доста симпатична — каза Джейн, когато останаха сами.

— Да, така е.

— Сигурно не й е лесно да се грижи за толкова много хора.

— Истински човек-сандвич — потвърди Майкъл.

Джейн кимна. В главата й, неизвестно откъде изплува епизод от някакъв филм, в който жените бяха притиснати като в сандвич между нуждите на децата — от една страна и на възрастните си родители — от друга. Не беше ли и Карол същият случай?

Бащата на Джейн беше починал, когато е била тринайсет годишна — поне по думите на Майкъл, казани в болницата. А майка й? Все още ли живееше в Кънектикът? Или се беше преместила около Бостън, за да е по-близо до единствената си дъщеря? Дали не бе предпочела слънчевата Калифорния? Там би могла да влезе в ролята на част от сандвича, притиснал брат й Томи?

Това е по-логично, прецени Джейн. Ако майка й живееше наблизо, несъмнено Майкъл щеше да позвъни първо на нея. Нямаше да търси Карол.

— Майка ми още ли живее в Кънектикът? — попита тя.

Майкъл се стовари върху един стол и се загледа в прозореца.

— Майкъл? — повтори Джейн. — Попитах те дали майка ми продължава да живее в Кънектикът.

Той поклати глава, събра пръстите на двете си ръце и ги приближи към устните си.

— Майкъл!?

Очите му срещнаха нейните. Джейн веднага разбра, че майка й не е жива. Въпреки това попита отново:

— Майка ми е починала, така ли?

Майкъл кимна тъжно.

— Да.

— Кога?

— Миналата година.

— На каква възраст?

— Шейсет и три годишна.

— Много млада — отбеляза Джейн, макар да се улови, че не чувства никаква емоционална връзка с жената, която я бе родила.

— Да — съгласи се той.

— От какво почина? Рак? Удар?

— Не.

— Какво тогава? — Джейн усети, че цялата се напряга. В дъното на стомаха й се надигаше неясна тревога.

Той се колеба само секунда.

— Загина при нещастен случай.

— По-точно?

— Автомобилна катастрофа.

— Автомобилна катастрофа — повтори тя, припомняйки си странния начин, по който Майкъл я бе погледнал по време на инцидента на магистралата, сякаш очакваше да види ще й напомни ли този инцидент нещо. — Разкажи ми за катастрофата!

Той пое дълбоко дъх.

— Майка ти ни гостуваше за няколко седмици. Всъщност убеждавахме я да се премести в Бостън. Тя твърдеше, че бридж клубът й в Хартфорд ще пропадне без нея и толкова! Не можа да я убедиш.

Той замълча усмихвайки се на спомена.

— Един следобед решила да отиде до Бостън, за да направи последните си покупки, преди отпътуването за Кънектикът и ти… — Майкъл спря за миг, после продължи: — Този ден ти имаше ангажименти с Емили. Нещо около училището…

Тук направи нова пауза.

— Затова взела твоята кола.

— Моята хонда? — Джейн си спомни сребристия автомобил в гаража.

Трябваха й подробности, за да осъзнае реално чутото.

— Не. Ти имаше волво. Тъмнозелено. Както и да е… Тя взела колата и тръгнала. — Майкъл млъкна отново, не можеше или не искаше да говори.

Джейн не беше сигурна на себе си или на нея се опитва да спести болката.

— Продължавай.

— Инцидентът станал на няколко преки от тук. Дори не успяла да стигне до магистралата. Някакъв човек подминал стопа и се врязал в нея с деветдесет километра в час. Починала на място. — Майкъл седна до Джейн и тя видя в очите му сълзи.

Нейните също се навлажниха. Но не от скръб. Джейн не проумяваше как може да се забрави подобно нещо, как може дори да не се вълнува от чутото?

По същия начин бе реагирала на онова, което й бе разправил за смъртта на родния й баща. Никакво чувство. Сякаш ставаше дума за далечен познат, когото не бе срещала много отдавна.

— Близки ли бяхме? — попита тя.

Той кимна с глава.

— Изобщо не знаех как да те утеша.

Джейн рязко скочи на крака.

— По дяволите! Защо не мога да си спомня?!

— Ще си спомниш, Джейн — опита се да я успокои Майкъл. — Когато си готова…

— Беше те страх да ми разкажеш това. Защо? — в гласа й звучаха осъдителни нотки.

— Боях се да не се разстроиш.

— Не, не е това. Кажи ми истината, моля те!