Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Но все пак аз ви наех, нали?

— Всъщност, нае ме д-р Уитакър.

— Съпругът ми? — струваше й се странно тъкмо Майкъл да търси домашна помощничка.

— Точно така. Срещнах д-р Уитакър в болницата — обясни Паула. — Той оперира моето малко момиченце.

— Имаш дъщеря?

— Да, Кристин. Вече е почти пет годишна, благодарение на доктора.

— Животът ли й спаси?

— На няколко места по гръбначния стълб имаше аневризъм. Както си играеше с децата в задния двор, започна да плаче, че не може да ходи. Закарахме я в болницата и там откриха аневризма. Д-р Уитакър я оперира осем часа без почивка. Няколко дни животът й беше на косъм. Без него нямаше да е жива.

— Сега добре ли е?

— Носи специални тиранти. Може би ще й останат цял живот, но това не влияе на развитието й. Още хляб?

— Моля?

— Искате ли още хляб?

Джейн погледна към чинията и видя с изненада, че е изяла и двете намазани филии.

— Не, благодаря. Беше много вкусно.

— Можете да си позволите още някой и друг килограм.

Джейн огледа слабото си тяло, очертаващите се под нощницата гърди. Може би трябваше да си сложи халат.

— Къде е сега дъщеричката ви? — попита тя, поглеждайки към входното антре — едва ли не очакваше да я види там.

— Майка ми се грижи за нея.

— За да можете вие да се грижите за мен — по-скоро констатира, отколкото попита Джейн.

— За мен е удоволствие.

— Сигурно след някой и друг ден, ще мога да се оправям и сама.

— Ще остана тук, докато се поправите напълно — отсече Паула с тон, който не търпеше възражение.

— А как стана така, че съпругът ми ви нае — върна се към своя първоначален въпрос Джейн.

Паула прибра чиниите от масата и започна да ги мие.

— Д-р Уитакър е много чувствителен към проблемите на хората. Знаеше, че нямам с какво да платя за операцията на Кристин и уреди една благотворителна организация да заплати основната част от парите. После ми предложи да работя при него.

— А съпругът ви къде беше, докато ставаше всичко това? — Джейн усещаше инстинктивно, че Паула е влюбена в Майкъл.

Чувстваше го с цялото си същество, както и това, че Майкъл няма дори понятие за нейните чувства.

— Нямам съпруг — Паула Маринели търкаше с бясно темпо измитите вече съдове. — Мъжът, с който имах връзка, сметна, че не му трябват нито брак, нито дете. С моето католическо възпитание, не можех и да мисля за аборт, така че родих детето на своя глава. Това е всичко.

Тя замълча и погледна към Джейн, за да разбере дали не я укорява.

— В училище много не ми вървеше, така че никога не съм имала кой знае какви възможности за работа. След раждането на Кристин пък — съвсем. Когато трябваше да я оперират, живеех от социални помощи. Повечето лекари дори не биха я погледнали. Мислят само как да си натъпчат джобовете.

Джейн веднага си спомни пачките стодоларови банкноти, в собствените й джобове. Намръщи се.

— Извинете — веднага реагира Паула. — Сигурно имате приятели, които са лекари.

— Няма за какво да се извинявате.

— Опитвах се да ви обясня колко благородно постъпи мъжът ви с нас. Спаси малката ми дъщеря, а после и мен. Помогна ми да се запиша във вечерна гимназия, а Кристин уреди в специално училище за деца с увреждания — Паула прибра чиниите в бюфета и продължи: — Отначало бях нащрек. Нали разбирате? Няма, виках си, идеални хора. Все нещо ще поиска. Оказа се, че просто помага. Вярвал в някаква източна философия: Щом спасиш живота на някого, оттам нататък отговаряш за него.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Според мен, той просто не е способен да стори някому зло. Готова съм на всичко за този човек.

— Знаете ли какво е станало с главата му? — без да разбере как, попита Джейн.

— Имате предвид шевовете ли?

Джейн кимна.

— Някакво дете го замерило с нещо — поклати глава Паула. — Кабинетът му е пълен с какви ли не играчки. Кукли, камиончета… Да се забавляват, докато ги преглежда. Но ето ти на, едно да вземе да го прасне с реактивния самолет. От онези, дето са остри отпред. Разправяше, че видял как хлапето замахва, ама не могъл да се дръпне. Представяте ли си? Цели четирийсет шева от нищо и никакво!

— Звучи ужасно.

— Вие си го знаете д-р Уитакър. За нищо на света няма да се оплаче.

Джейн се усмихна. Надяваше се, Паула да продължи да разказва за мъжа, който беше неин съпруг. Приятно й бе да чува добри неща за него. Щом ме обича такъв човек, мислеше си тя, значи и аз не съм лоша. Откъде тогава тази хистерична амнезия?!

— Не щете ли пак да си полегнете? — попита Паула и приближи.