Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Не е необходимо — изправи се Майкъл и приглади престилката си. — Ще го приема веднага. Нали не възразяваш, Джейн?

Тя бързо се изправи.

— Искаш да си тръгвам ли?

— Не, разбира се. Знаеш ли, мога да се измъкна за обяд. Така ще имаме време да продължим разговора.

Изпрати я до чакалнята. Паула още я нямаше.

— Роузи, ще се грижиш ли за жена ми, докато се върне госпожица Маринели?

— С удоволствие, д-р Уитакър.

— До скоро — пошушна Майкъл, целуна Джейн по бузата и се оттегли в кабинета си, заедно с господин Бийти и малкия Стюарт.

— Чаша кафе или нещо друго?

— Не, благодаря — Джейн проследи как Роузи отиде до бюрото и седна на мястото си.

— Седни и се чувствай като у дома си.

Джейн я послуша.

— Не се занимавай с мен. И без това си доста заета.

— Така е. Знаеш какво е при нас. Ти наистина ни липсваш. Кога се връщаш?

Доколко е информирана тази жена, чудеше се Джейн.

— Още не знам.

— Майкъл каза, че си имала някакъв рядък вирус…

— Лекарите не са съвсем сигурни.

— И той така каза.

— Навярно изглеждам ужасно.

— Е, виждала съм те и в по-добър вид, няма да крия.

Иззвъня телефонът.

— Кабинетът на д-р Уитакър. Не, съжалявам. В момента има пациент. Ще запиша името и телефона ви. Той ще ви потърси. Моля ви, по-бавно. Третю? Записах. А номерът? Да, имам го. Ще ви се обади, щом се освободи. Благодаря — тя затвори и се обърна към Джейн, но отново се чу звън. — Просто не спира!

— Спомням си — излъга Джейн.

Всъщност, само си съчиняваше.

— Кабинетът на д-р Уитакър. Съжалявам, в момента има пациент. О, здравейте, госпожо Съмървил. Какъв е проблемът?

Джейн обърна поглед от далекогледата регистраторка към малкото момиченце, което хленчеше в скута на майка си.

— Няма страшно, Лиса, д-р Уитакър само ще те прегледа. Няма да боли.

— Не ща! Не искам при доктора — всяка следваща дума, детето произнасяше все по-високо.

— Ще свършим за пет минутки. Никакви инжекции, честна; дума! Ето, поиграй си малко с този строител — жената бръкна в големия кашон с играчки и извади една кутия.

Тя се разтвори в ръцете й. Дървените кубчета се разпиляха във всички посоки. Лиса изпищя, скочи от скута на майка си и започна да ги събира.

Жената улови втренчения поглед на Джейн.

— Не обича доктори. Онзи ден, мъжът ми спомена, че ще прави снимки. Писна с цяло гърло. Решила, че говори за рентгенови снимки! За да я прилъжем, сме й обяснявали, че е същото, както да те фотографират. Естествено, започна да протестира. Мислеше, че е като на рентген. Като й показахме, че е съвсем друго, разбра. Сега умира да я щракат. Същинска Синди Крауфорд!

СИНДИ КРАУФОРД.

Джейн погледна ръцете си, спомняйки си красивото самоуверено лице, което й се бе усмихвало от корицата на списанието, само миг преди да открие кървавото петно върху роклята си.

Споменът я накара да скочи от стола. Втурна се към вратата, без да знае къде отива. Едва когато в глезена й се удари нещо остро и болката я накара да спре, забеляза играчката самолет. Пресегна да я вземе. Дочу гласове, които приближаваха зад гърба й.

— Джейн, добре ли си? Къде отиваш?

— Извинявай, ако съм те разстроила!

— Госпожа Маринели ще се върне всеки момент.

— Мамо-о, искам да си ходим!

Джейн премести поглед от самолетчето. Огледа малката Лиса на пода, притеснената й майка, застанала в напрегната поза, Роузи Фицгибънс — седяща зад бюрото с телефонна слушалка в ръката…

— Може би ще е добре, да се отървете от тези неща — показа тя самолетчето на Роузи. — Опасни са.

— Трябва да внимаваш като стъпваш наоколо — съгласи се Роузи и остави слушалката.

Джейн отмести очи към износения килим в нозете си.

— Сигурно не ви е било лесно да изчистите кръвта?

— Кръв ли?

— Мамо! — дочула тази страшна дума, Лиса бързо се втурна към жената.

— След като онова момче е запокитило самолета в главата на Майкъл… Сигурно е текла доста кръв, за да го зашият с толкова шевове.

Роузи я изгледа напълно объркана.

— Струва ми се, не те разбирам…

Вратата на Майкъловия кабинет се отвори. Стюарт и дядо му (или баща му?) излязоха от там. В този миг се появи Паула. Майкъл също приближи до Джейн.

— Ще си дойда веднага, щом мога — прошепна той и свойски й намигна. — Ще обядваме заедно.

Джейн се усмихна, вдигна очи към челото му и си представи линията от скрити под косата шевове. Сигурна беше, че освен паметта си, вече губи и своя разсъдък.

Разбира се, нараняването може да не е станало в чакалнята, помисли Джейн, докато гледаше разсеяно навън. Паула караше бързо, сякаш да не даде време на колата й да се развали. Джейн с нетърпение чакаше края на това автомобилно приключение. Давенето на мотора я правеше неспокойна, а сърцето й подскачаше в неравномерния му ритъм. Предпочиташе да слезе и да извърви пеша останалото разстояние. Паула нямаше да го допусне, макар да бяха близо до къщи. Може би когато спре в алеята пред гаража, ще успее да я склони за кратка предобедна разходка. Чувстваше се по-силна. Краката й щяха да издържат.