Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Колкото повече мислеше, толкова повече се убеждаваше, че чистият въздух ще й се отрази добре — ще издуха остатъците от паяжините, ще даде на ума и нозете й необходимото пространство. В момента хиляди противоречиви идеи се тълпяха в мозъка й, блъскаха се, притискаха се — като деца на игрище. Трябваше да отвори вратите, да пусне на свобода мислите си, да даде на лудите си хипотези простор, за да се изявят и изчезнат.

Какви хипотези? Че мъжът й е лъгал, разправяйки на Паула, за удар по главата с детско самолетче? Че Паула е измислила цялата история, за да го защити? Че това е някаква много тънка конспирация? Или, че Майкъл наистина е бил ударен със самолетче, само че инцидентът не е станал в кабинета му. Поне не в чакалнята!

Къде другаде? Играчките се намираха именно там. Разбира се, детето би могло да влезе със самолетчето в кабинета. Но и по онзи килим не личаха петна. Щеше да ги забележи, както не пропусна мебелите, книгите, снимките… Вярно — тогава не мислеше за раната му. Едва ли обаче, би й убягнало петно от кръв. Бе станала истински спец по тях!

А ако такъв инцидент изобщо не е имало?

Роузи Фицгибънс не знаеше нищо. Когато Джейн постави въпроса, очите й така се ококориха, че щяха да изхвръкнат. „Струва ми се, не те разбирам!“… Явно дори не е чувала за подобен случай. Освен, ако тогава я е нямало. Това е напълно реално. Бог ми е свидетел, рече си Джейн — вероятностите са неизброими!

Най-лошата е, ако полудява. Ако тълкува погрешно всичко — шевовете, обясненията на Паула, реакцията на Роузи. Няма логика! При това — в нищо свързано с живота й! А имало ли е някога?

Защо трябва Майкъл да лъже? Какъв е смисълът? Съзнанието й галопираше в неистови кръгове, търсейки отговор. Имаше само едно правдоподобно обяснение — ако Майкъл е лъгал, направил го е, за да я защити. Той знаеше какво се е случило, какво е извършила тя — нещо толкова ужасно и непростимо… Някой трябваше да я защити от собствената й постъпка. Присъствал ли беше на нея? Опитвал ли се беше да я спре? Тя ли е виновна за белега на челото му? Неговата кръв ли е по синята й рокля?

Безпомощно изхълца. Тялото й се преви на две.

— Какво има? Повръща ли ви се? — гласът на Паула прогони безумните й мисли.

— Какво? Не, не! — Джейн се изправи в по-удобна поза и се загледа през страничния прозорец.

Автомобилът завиваше по Форест стрийт.

— Исках малко да се поразкърша — не лъжа, продължи на себе си Джейн, само си съчинявам. — Защо не се поразходим малко?

— Смятам, че ви стига за днес.

— Съвсем малко.

Паула спря пред гаража.

— Не остана време. Трябва да приготвя нещо вкусно за обяд. Нали д-р Уитакър ще си идва?

— Можеш да не ме придружаваш, ще се справя сама.

— Тази сутрин едва станахте от леглото.

— В момента се чувствам добре. Отивам до ъгъла и се връщам.

— И когато съпругът ви дойде, вместо вас ще завари вкъщи само мен!

— Няма да се бавя — уточни Джейн. — Само няколко минути.

Млъкна. Освен по кървави петна, бе станала спец и по разпознаване на загубени каузи. Отвори вратата и слезе от колата.

Беше на път към входната врата, когато силен мъжки глас я спря.

— Джейн!

Обърна се. Очакваше да види Майкъл. Бе готова да се втурне към него, да го помоли веднага да й каже истината. Хипотезите й я побъркваха. Щеше да му разкаже всичко — за парите, за кръвта… Отдавна трябваше да го направи! От него се искаше същото! Нямам нужда от лъжезащита, щеше да му каже. Разправи, какво се е случило!? Вместо Майкъл от предния двор на Карол й махаше симпатичен непознат с тъмна коса и засмяно лице. Предполага се, че трябва да го познавам, помисли си Джейн.

Преди Паула да я е спряла, тя притича през улицата. Прислужницата я изгледа безпомощно.

— Здравей — рече Джейн, когато усмихнатият приближи да я посрещне.

— Радвам се да те видя! — поздрави мъжът.

Внезапно усмивката замръзна върху лицето му. В гласа му трепнаха мрачни нотки.

— Добре ли се чувстваш? Видът ти е малко странен.

Джейн оцени деликатността му.

— Бях болна, но се оправям.

— Надявам се, не е сериозно? — в очите му се четеше предположение за обратното.

— Един от онези мистериозни вируси — отвърна Джейн. Беше си припомнила, казаното от Майкъл на сестрата от регистратурата. — Вече се оправям.

На кого говореше? Кой е този мъж? Защо е загрижен за нея?

— Сигурно си занемарила тичането?

— Тичането ли? Въобще не ми е до него.

Тичане — да! Колкото да избяга.

— Днес за пръв път от цяла седмица ставам от леглото! — каза на глас.