Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

— Хайде, миличка — рече Джейн — идвам след малко!

— Ще ви пратя по една въздушна целувка — реши въпросът Емили.

Вдигна ръце към устата си й звучно измляска с устни. Баба й направи жест, сякаш хваща целувката.

— Довиждане! — усмихна се свенливо на майка си, като умишлено отбягваше да погледне към заплашително стиснатата ножица… После отвори вратата и изтича навън.

Дорис Уитакър опъна рамене и вирна глава.

— Няма да стигнеш далеч. Ще намерим телефон и ще се обадим в полицията. Освен, ако не си решила да ни вържеш? — добави тя с преливащ от сарказъм глас.

Джейн свали ножицата, продължавайки да я държи насочена към старите.

— Знам какво ви е казал Майкъл — започна тя. — Трябва да имате предвид, че…

— Хич не ни интересуват твоите лъжи! — извика Дорис Уитакър, запушвайки с ръце ушите си. — Как смееш да измисляш такива ужасни гадости! Как смееш да мърсиш името на сина ни!? Само луд човек е способен на подобно нещо.

— Не аз, а синът ви лъже!

— Не желая да слушам твоите брътвежи!

— Говорихте ли с Емили? Попитахте ли я?

Дорис Уитакър сякаш не чу въпроса.

— Не си въобразявай, че ще се отървеш току-така! Ние ще те спрем. Ти си побъркана! Това, което правиш сега, прогонва всякакво съмнение. Синът ми ще запази репутацията си! Както и дъщеричката си. Следващата ни среща ще бъде в съда.

Джейн Уитакър пое към вратата и я отвори.

— Очаквам я с нетърпение — рече тя.

— Имаш ли вале?

— Вале? — Джейн огледа картите в ръката си и отново вдигна очи към Емили, която я наблюдаваше от другия край на масата. — Не, нямам. Вземи си една карта.

— Трябва да кажеш „Върви за риба!“

— Извинявай, все забравям. Върви за риба!

По нежното лице на Емили се появи смут.

— Какво има, миличко?

— Да не започнеш пак да забравяш? — попита детето.

Джейн занемя. Остави картите на масата. Взе ръцете на Емили в своите.

— Няма, съкровище. Нищо ми няма. Обещавам повече никога да не забравям.

— Честна дума ли?

— Честна дума. Заклевам се.

— Понякога и аз забравям — опита се да окуражи, както майка си, така и себе си Емили.

— Всеки забравя от време навреме — каза Сара Таненбаум и влезе в стаята.

Носеше розов халат. Косата й бе прибрана с две кокалени гребенчета.

— Майка ти вече е много добре. Не се тревожи за нея. Кой е готов за закуска?

Емили се засмя.

— Искаш да кажеш за обяд — рече Джейн на приятелката си. Седяха в нейната кухня.

— Защо не ме събудихте? — изръмжа Сара.

Решихме, че имаш нужда от сън. Не е лесно непрекъснато да обслужваш квартиранти.

— Шегуваш ли се? Толкова ми харесва. — Сара си наля портокалов сок и го изгълта на един дъх. — Надявам се да останете тук завинаги.

— В каната има кафе. С Питър сте страшно мили. Не знам как да ти благодаря.

— Толкова е хубаво, че сте тук. Никога в тази кухня не е стъпвало момиче. — Сара взе чашата си, седна на масата и се обърна към Емили. — Моите момчета са вече големи. Поне така си мислят.

— Ще освободим терена, още преди да се върнат от лагера — увери я Джейн.

— Докато не се уредят нещата, никакво мърдане! Край на спора! — Сара отпи от кафето и попита: — Е, каква е програмата за днес?

— Даян ще води Емили на кино.

— И в Макдоналдс — добави радостно Емили.

Джейн леко подскочи, припомняйки си своето кратко превъплъщение в Синди Макдоналд.

— Сали Бедоус ще дойде след около час. Даниел също може да се отбие — рече Джейн.

Искаше да овладее нервите си. Знаеше, че бъдещето й зависи най-вече от това.

Сара набързо допи кафето.

— Тогава да се обличам. Не мога да се появя пред мъж в този вид.

— Ами Питър? — попита Емили. — Нали е мъж?

— Питър ми е съпруг. Той не влиза в сметката. Освен това отиде да играе голф. Представяте ли си, да тръгнеш да блъскаш топката още преди осем сутринта! — Сара поклати глава — Пустите му мъже и пустите им игри!

Двете с Джейн се погледнаха тъжно. После Сара излезе.

Бяха минали точно две седмици, откакто Джейн промени своя живот и живота на Емили. Сара и Питър любезно ги приеха в своя дом. Майкъл отказа да напусне къщата на улица Форест. Но Джейн и без друго дълбоко се съмняваше, че някога ще може да се върне там. Имам прекалено много спомени, помисли си тя и се изсмя на глас.

— На какво се смееш? — попита Емили.

Джейн се поколеба и взе картите си от масата.

— Смея се, защото наистина държа вале — тя подаде картата на дъщеря си.

Момичето сякаш не забеляза, че майка й се беше изсмяла преди да вземе картите. Емили веднага извади още три валета и ги сложи на купчинка до няколкото други карета.