Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Трябваше да влезе вътре. Да се увери със собствените си очи.

Опита вратата. Не се изненада, че е заключена. Старите Уитакър винаги заключваха, дори когато отиваха само до брега. Знае ли човек кой може да влезе, да отмъкне прекрасния телевизор.

Джейн обиколи отзад, където се намираха трите спални. Капаците на прозорците бяха отворени — имаше само рамки с мрежа. Джейн намери в тревата по-дебела пръчка, натисна с нея мрежата на голямата спалня и избута рамката. Огледа се наоколо дали не я виждат, вдигна прозореца и прескочи вътре.

Падна върху голямото двойно легло. В този миг писна алармата. Господи, недей! Почувства, че отмалява, че копнее да потъне в оправеното легло. Алармата спря за малко и пак писна. В миг разбра — това е телефонът.

Звънеше телефонът.

Не смяташе да се обажда. Дали е Майкъл? Дали Карол се беше свързала с него? Или сам е позвънил, разбирайки, че Паула го е търсила? Дали търсеше родителите си, за да ги предупреди за евентуалното й пристигане? Или беше нещо съвсем друго — например, някой приятел от града, наканил се да дойде за ден, два при старите Уитакър? А може би бдителен съсед се опитваше да предупреди стопаните за съмнителна личност, която се навърта наоколо? Който и да беше, компанията отсъстваше от къщи! Дали бяха заминали, заради нейното пристигане?

Джейн скочи от леглото. Издърпа чекмеджетата на малкия скрин. Броеше на ум позвъняванията на телефона. Пет, шест… седем. Скринът бе пълен с дрехи. Дрешникът — също. Нищо не пречеше да са зарязали всичко. Нали ще могат да си се върнат, когато поискат!?

Влезе в стаята, където обикновено спеше Емили. Откри повечето нейни дрехи, подредени в гардероба. Играчките й бяха на масичката. Имаше десет, не — дванайсет пръстенчета. Пижамата й се подаваше изпод възглавницата. На леглото се мъдреше плюшено зайче.

Джейн обиколи вилата. В банята висеше още влажен детски бански костюм. Хладилникът, макар и полупразен, работеше. Не е изключено да са още тук, каза си тя.

След двайсет иззвънявания телефонът спря. Очевидно някой много държеше да се свърже със семейство Уитакър. Джейн погледна часовника. Наближаваше дванайсет. Къде биха могли да се дянат? Влезе в хола и се отпусна в големия фатерщул на оранжеви и кафяви райета. Въпреки жегата, във вилата бе хладно и приятно. Облегна назад уморената си глава. Колко ли дълго трябва да чакам, помисли си.

В следващия миг тя вече спеше.

Събуди я телефонен звън.

Джейн скочи на крака. Виеше й се свят. Сърцето й биеше като лудо. Погледна часовника. С тревога отбеляза, че е спала почти половин час. Ужасно глупаво от нейна страна! И крайно непредпазливо. Да дойде чак до тук, за да заспи! Дали старите Уитакър не се бяха прибрали? Дали не бяха зяпнали от учудване, виждайки самата Спяща красавица в техния фатерщул! Дали просто не са грабнали своята внучка и не са се отправили, дявол знае къде, напускайки сцената?

Телефонът продължаваше да звъни. Три, четири пъти… После до слуха й достигнаха други шумове. Първо — от затваряне на автомобилна врата, а после — женски глас:

— Това не е ли телефонът, Бърт?

Джейн втренчи поглед в апарата. Поколеба се дали да не изскубне жицата от стената, но вместо това, изтича в кухнята, отвори чекмеджето, където се намираха големите ножици, взе ги и, размахвайки ги като оръжие, се върна в хола. Преряза жицата точно по време на шестото позвъняване.

— Не чувам нищо — обади се мъжки глас откъм входната врата.

— Толкова си муден, че сигурно са затворили. Къде отиваш, госпожичке? — прозвуча назидателен женски глас. — Трябва да помогнеш на дядо си да внесете покупките. Дай й малката торба, Бърт!

До болка познатият тембър на Дорис Уитакър достигаше до най-далечните ъгълчета на дневната, в която Джейн стоеше като закована.

— Ето, Емили — каза д-р Уитакър-старши. — Ще можеш ли да се справиш?

— О, дядо, това изобщо не е тежко!

Джейн стискаше с всичка сила ножиците в дясната си ръка. Внезапно се сети, че е оставила отворено чекмеджето в кухнята. Нямаше време да го затвори. Приклекна зад големия фотьойл в ъгъла на хола. Ключът изщрака в ключалката. Вратата се отвори. Слънцето освети пода и стената зад Джейн. Кога щяха да забележат срязаната телефонна жица? Кога щяха да видят отвореното чекмедже и липсващите ножици? Колко оставаше до мига, в който ще грабне детето си и ще избяга?

— Къде да я сложа, бабо?

— Оставете всичко на кухненската маса — отвърна Дорис Уитакър.