Джой Филдинг - Виж Джейн бяга…

Джейн чу как Емили се втурна в стаята. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи, когато малкото момиче притича пред очите й. Не го беше виждала близо два месеца. Емили носеше ярки розови бермуди и пъстра фланелка. Косата й стърчеше назад, вързана на опашка с шарена панделка. Пръстите на крачетата й се показваха от миналогодишните бели сандали. Детето ми, помисли си Джейн, красивото ми момиченце. Как да я спася? Как да спася себе си и нея?

— Ама че работа, виж го този глупав продавач как е подредил покупките. — Дорис Уитакър влезе във вилата, следвана от съпруга си — Плодовете най-отдолу. Чудо ще е, ако прасковите не са станали на каша. Май ние сме му от първите клиенти. Трябваше да гледаш какво прави.

— Това е твоя работа — отвърна съпругът й и остави тежката торба.

— Някой е забравил чекмеджето отворено — разсеяно рече той, влезе навътре и го затвори.

— По-добре дай да извадим пликовете и да видим останало ли е нещо здраво. Няма да се учудя, ако се наложи да се върнем обратно.

— Може ли да поплувам, бабо?

— Още не. Не си ли гладна?

— Не много.

— Аз умирам от глад. Предлагам да ядем. Какво ще кажеш за един голям сандвич?

— Добре. Ама и сладолед.

— Първо ще си изядеш сандвича.

Какво да правя, мислеше си Джейн. Дали просто да не се изправи с ножиците в ръка, да покаже, че е тук? Или да изчака Емили да остане сама, за да й изкара акъла? Чуваше как старата Уитакър разопакова покупките, как отваря и затваря чекмеджетата. Джейн си спомни времето, когато и тя ходеше на пазар, когато участваше в цялата тази суетня, а не я наблюдаваше отстрани. Има ли нещо по-спокойно от горещ летен ден на вилата? Дори прибирането на продуктите е част от удоволствието.

— Какво стана с телефона? — попита Емили.

Тъничкото й гласче развали магията и върна Джейн в действителността.

— Не сега, Емили. Трябва да прибера продуктите.

— Ама виж какво е станало! — Джейн си представи как Емили вдига срязания шнур.

— За какво говориш? — последва пауза, после се чуха стъпки. — Господи, какво си направила?

— Не съм правила нищо! — възрази детето.

— Прилича на срязан — прозвуча гласът на Дорис Уитакър.

Дали оглежда стаята? Дали вече не насочва поглед към високия фотьойл в левия ъгъл на стаята? Дали не вижда скритата зад него Джейн? Дали е разбрала кой е направил това?

— Бърт, ела насам!

— В банята съм — дойде отговорът.

— Тогава побързай! Тука става нещо странно.

До слуха на Джейн достигна звука от пускането на водата в тоалетното казанче.

— За Бога, Дорис, човек не може до клозета да отиде от теб — възмущаваше се старият Уитакър. — Толкова ли не можеш да изчакаш няколко минути!?

— Някой е срязал шнура на телефона.

— Не съм аз! — обади се Емили.

— Странна работа — чудеше се д-р Уитакър-старши. — Пипано ли е нещо друго?

Джейн ги чуваше как обикалят, как се отправят към вътрешната част на къщата. Емили вървеше с тях.

— Не ми харесва тази работа — изкоментира Дорис Уитакър.

— Всичко останало си е на мястото.

— Божичко, Бърт, я погледни! Какво е станало тук?

Джейн се досети, че свекърва й е открила свалената мрежа от прозореца в спалнята. Даде си сметка, че разполага с твърде малко време.

— Прилича на влизане с взлом — възкликна Бърт Уитакър.

Джейн слушаше как двамата възрастни трескаво отварят и затварят чекмеджетата.

— Нищо не е взето. Телевизорът, радиото… Дрехите — също. Дори парите в кутията, не са пипани — коментираше Дорис Уитакър на път за кухнята. — Защо ще влизат с взлом, само за да срежат жицата?

— Моите неща са тук — каза Емили и тръгна след баба си.

— Сигурно някакви деца са си направили майтап — неуверено предположи Бърт.

— Майтап ли! Та това е взлом в чужда къща!

— Дорис, успокой се! Плашиш детето.

— Не ме плаши, дядо.

— Така ли? Браво на теб! Умница!

— Ти не спомена ли за отворено чекмедже в кухнята? — изведнъж попита Дорис.

— Да, споменах — настана тишина, после се отвори чекмедже — Ето това.

— Божичко, ножицата ми я няма.

— Сигурно с нея са прерязали шнура. Трябва да отидем в полицията.

— Бърт…

— Какво?

— Ами, ако не са деца, нито крадец?

— Какво искаш да кажеш?

Нова пауза.

— Емили, хайде събери си нещата в един сак. Ще отидем за ден-два на острова.

— Ама Моли каза, че ще дойде да си играем след обяд.

— Друг път ще играете с Моли. Не спори, а прави, каквото ти се казва. Нали си послушно дете!?

— Наистина, Дорис, не смяташ ли, че прекаляваш?