Елиф Шафак - Черно мляко

По същия начин аз приех депресията и започнах да гледам на нея като на постоянно състояние и да виждам живота през мътните й увеличителни стъкла. Трябваше спешно да се върна към писането, за да се измъкна от това тресавище. Трябваше да запиша мислите си върху хартия, но думите не идваха и не идваха. Не бях в състояние да пиша цели осем месеца.

Осем месеца сигурно ви се струват нищо, на мен обаче те ми се виждаха цяла вечност. През това време следродилната депресия се превърна в неразделна част от живота ми. Където и да ходех, каквото и да правех, Господаря Потон ме следваше като ненаситна дебнеща сянка. Присъствието му беше уморително, но той нито веднъж не си позволи да доведе нещата до крайности. Господаря Потон не те унищожава, затова пък те превръща в някакво подобие на човек, в куха обвивка на предишното ти Аз. Може и да не те спира да ядеш и да пиеш, но отнема цялата наслада. Може и да не отнема всичките ти запаси от сили, но ги пие, така че се чувстваш заседнал някъде между съня и будното състояние — като обречен сомнамбул.

Още преди да съм се усетила, литературата се превърна в далечна забранена земя с едри като канари мъжаги, охраняващи границите й. Притеснена, че никога вече няма да ме допуснат в нея, се питах дали да пишеш е като да караш велосипед — усвоиш ли го веднъж, няма как да го забравиш. Или е като да научиш арабски или корейски? Умение, което малко по малко те напуска, ако дълго не го прилагаш.

Първо си втълпих, че съм забравила как се пише.

После започнах да подозирам, че писането ме е забравило.

Да пишеш романи — да съчиняваш истории, да създаваш и да унищожаваш герои — е игра, предпочитана от онези, които отказват да пораснат. Играта е върху хартия, но възможността да я играеш отново и отново ти помага да забравиш, че и ти си смъртен. „Изречената дума загива, написаната остава.“ Или поне ни е приятно да си го мислим. Това ни носи утеха при мисълта колко мимолетен е животът. Писателят вярва — понякога е повече от убеден — че е безсмъртен.

Освен това вярата е важна част от това да си писател. С времето започваш да вярваш толкова силно в разказите, които създаваш, че понякога външният свят ти се струва скучен и несъществен. Когато по телефона ти се обаждат приятели, когато възниква нещо важно, когато съпругът ти иска да вечеряте навън, когато върху раменете ти тежат обществени отговорности, все си търсиш повод да откажеш. Всичко ти се вижда „второстепенно“ — намираш време единствено за писане.

Писателят е и трябва да бъде егоист. А майчинството се гради върху „даването“.

Писателят е интроверт — поне докато създава романа, а майката по определение е екстроверт. Писателят изгражда в дълбините на съзнанието си малка стаичка и заключва вратата — да не влиза никой. Там крие от любопитните очи всичките си тайни и амбиции. Колкото до майката, всичките й врати и прозорци трябва да са широко отворени и сутрин, и вечер, и лете, и зиме. Децата й могат да влязат, през който вход решат и да си се разхождат вътре на воля. Майката няма тайни кътчета.

Когато детето ти падне и си ожули коляното или се прибере с подути сливици, или легне с температура, или участва с дребна роличка в училищна пиеска, не можеш да кажеш: „Добре де, точно сега пиша нова глава. Обади се следващия месец!“.

Бети Фридан, писателка, активистка, феминистка, е твърдо убедена, че се нуждаем от определение на успеха, което да е по-пълно от отстояваното в съвременното общество. Че трябва да преразгледаме семейните ценности, ако искаме да променим системата, където всяка майка от предградията се бори сама и при най-лекото усещане за провал си мисли, че в нея има нещо изначално сбъркано. Самата Фридан пише разтърсващи книги и отглежда три деца. „Най-важното за хората — и за мъже, и за жени, трябва да е да утвърждават и подхранват живота, а не алчността“, подчертава тя.

Всички разновидности на депресията се засилват, когато забравяме да подхранваме живота. В такива времена въпросът, който си задаваме най-упорито, вероятно е: „Защо? Защо това се случва точно на мен? Защо не на другите, а на мен?“. Навремето Тереза Авилска е казала: „Душата ни е като замък, изсечен от един-единствен диамант или от друг точно толкова прозрачен кристал“. Лошото е, че ние, жените, понякога се страхуваме, че кристалът е непоправимо натрошен, а той не е, а после, когато не е, смятаме, че ние сме виновни за това.

Баба ми по майчина линия се омъжва на петнайсет години за армейски офицер, когото е виждала само за две минути (дядо ми почукал на вратата й, уж търсел някакъв адрес, а тя му отворила и го упътила — уж му е повярвала). Майка ми се е омъжила на двайсет години, още докато е следвала, за студент по философия и никой не е могъл да я разубеди да не се задомява толкова млада.