Елиф Шафак - Черно мляко

През бурните години от началото на шейсетте в Юга Уокър се вслушва в сърцето си и се омъжва за бял адвокат. Във време на крещящ расизъм и ксенофобия те са единственото семейство на чернокожа и бял в средите, където се движат. Имат една дъщеря — Ребека. Раждането й е важна повратна точка в живота на Алис Уокър. Тя се чувства свързана по-пълноценно не само със собствената си майка, но вероятно и с майките в цял свят, които не може да срещне. По-късно в очерка „В търсене на градините на нашите майки“ пише: „Защото тези наши баби и майки не са били светици, те са били творци, докарани до вцепеняващо кървящо безумие от изворите съзидателна енергия вътре в себе си, които не са имали възможност да отприщят“. На друго място Алис Уокър казва, че романите й пренасят мислите и чувствата, които според нея предците й са искали да предадат на идните поколения.

Бракът завършва с развод, след който Уокър отказва да застане отново пред олтара. Оттогава гледа с критично око на брачния живот. В очерк със заглавието „Писателка благодарение, а не въпреки своите деца“ Уокър подлага на съмнение общоприетите представи за изкуство и творчество в западния свят. Тя казва, че преобладаващата култура прокарва вододел между задълженията по отглеждането на децата и творчеството. За нея бракът като институция е патриархална отживелица, неподходяща за независим писател със свободен дух като нея. Уокър добавя закачливо: „Пък и обичам да ме ухажват“.

Най-четеният й роман „Пурпурен цвят“ е ярко свидетелство, че Уокър е писателка, която разглежда без недомлъвки женомразството и расизма. През целия си живот тя се бори за един по-добър свят, където независимо от половата, класовата и расовата принадлежност ще има равенство и свобода. На младини Уокър е активистка на движението за граждански права и в защита на жените. Интересното е, че отхвърля понятието феминизъм , тъй като според нея то не отразява трудностите, пред които са изправени цветнокожите жени. Вместо него предлага друго понятие, което е въвела сама: уманизъм 37 37 От „woman“ — „жена“ (англ.). — Б.пр. . Уокър обяснява, че за феминиста уманистът е това, което пурпурното е за бледолилавото.

В по-ново време Алис Уокър се обявява против политиката, която администрацията на Буш провежда в Ирак, и насочва вниманието на средствата за масово осведомяване към иракските майки и деца. Пътува и до Газа, където се среща с неправителствени организации и с палестинци и израелци, за да прехвърли мост между различните култури с техните особености. Открай време участва открито в политиката.

През последните няколко години на преден план излиза личният живот на Алис Уокър, което се дължи на сблъсъка между писателката и дъщеря й Ребека. Тя отправя презрителни обвинения към майка си, че е забравила собственото си дете, докато се опитва да спаси чуждите. Ребека твърди още, че когато е била малко дете, а после и тийнейджърка, майка й, активистката, не се е грижела за нея, а само е тичала от проява на проява. Дъщерята споделя, че е пораснала трудно и още от тринайсетгодишна се е дрогирала и е имала връзки и с мъже, и с жени. Година по-късно забременява. В автобиографията си „Чернокожа, бяла, еврейка“ описва най-подробно своите перипетии. След като ражда сина си, издава втори мемоари, където описва изживяването и споделя как след дълги колебания и съмнения накрая е избрала майчинството. Според Ребека феминизмът е подвел много жени и дори е предал цяло поколение, като го е тласнал към бездетие.

Историята е сложна. С две гледни точки, както всички истории между майка и дъщеря. На мен ми е любопитно, че една преуспяла изявена писателка и състрадателна майка като Алис Уокър се е отчуждила толкова от дъщеря си. Дали е изживяла екзистенциален сблъсък между живота си като майка и битието си на писателка? Дали това е лична история, обусловена от конкретни обстоятелства и засягаща само тях двете? Или тя е показателна за нещо по-всеобхватно, което може да се случи по всяко време на всеки?

Колкото и да обичам да чета Тони Морисън, трябва да кажа, че обичам и да я слушам. Тя е с безполов дрезгав глас, сякаш ни говори иззад невидими прегради, иззад призраците на отминали поколения. Морисън е от хората, които можеш да слушаш внимателно дори когато тя чете рецепта за тиквеник. Пак ще седиш като омагьосан.

Критичката Барбара Крисчън нарича разновидността на реализма, която откриваме в творбите на Морисън, „фантастичен земен реализъм“. Морисън не вкарва миналото наведнъж, тя го представя малко по малко, с очакването да се трудим заедно с нея. Иска читателите да се включват активно в изграждането на разказа, а не да седят пасивно. За нея миналото е завладяващ пъзел, който редиш мъчително, но няма как — трябва да го направиш. Тони Морисън пише с гняв и тъга, но и със състрадание и любов. В една от книгите й, посрещнати най-радушно — „Възлюбена“, увлекателен разказ за робинята бегълка Сете, майчинството е описано на фона на робството. В края на романа Сете убива новородената си дъщеричка, защото предпочита тя да умре, вместо да стане робиня и да страда като майка си.