Елиф Шафак - Черно мляко

Жените на Морисън са смели и епични, в тях обаче няма излишен героизъм. Именно благодарение на това съчетание между изключителното и обичайното в нейните героини творбите й са толкова силни. Майчинството, което Тони Морисън описва, се крепи на възвишена любов, която всъщност те преобразява и лекува. И все пак майка и дете не живеят в обществен вакуум и начинът, по който една жена се справя с майчинството, не е застрахован срещу злините и прегрешенията на света, в който тя се опитва да оцелее.

Морисън се омъжва рано за студент по архитектура. Бракът им не е лесен и след раждането на двама синове съпрузите се разделят. Морисън работи като редактор на книги, за да издържа семейството си. Именно тогава започва да пише романа си „Най-синьото око“ посрещнат много добре. Трудно й е да пише след работа — все й се струва, че след залез-слънце не е достатъчно умна, остроумна и изобретателна. Докато децата са малки, си създава навика да става много рано и после го запазва. В интервюта за онова време признава скромно, че й е било трудно да нарича себе си писателка и е предпочитала да казва: „Аз съм майка, която пише“, или „Аз съм редакторка, която пише“.

Веднъж синовете й споделят, че не е било особено приятно да растат с майка, писала, за да ги изхранва. Попитана каква е причината за това, Морисън отговаря искрено и мъдро: „На кого му е приятно? И на мен нямаше да ми е приятно. Писателите не са там “. Тя подчертава, че писателите харесват и ценят неопределеността, имат нужда от нея. Но същата тази неопределеност, толкова важна в литературата и творчеството, може да бъде обременителна за децата на писателите.

Морисън е най-вече писателка и след това всичко останало. Тя казва, че приятелите й го разбират и я приемат такава, каквато е. Истинските приятели де. Понякога се налага дори да постави писането преди децата. Морисън споделя един прекрасен спомен, който според мен е много трогателен. Докато работи върху „Песента на Соломон“, казва на по-малкия си син, който по онова време е на десет години, че лятото за него няма да бъде весело, защото тя ще работи през цялото време. Моли го да я изтърпи, което той прави, макар и без особено желание. Писателката споделя, че синът й и досега нарича онзи период от живота си „ужасно лято“.

И Алис Уокър, и Тони Морисън ценят богатството на устните разкази, предавани от баби на внучки. Натъкнат ли се на големи спънки, се вдъхновяват от многото храбри жени от предишни поколения и на свой ред вдъхновяват нас да държим на неразказаните истории и премълчаните теми, минали и настоящи. Макар и майчинството да е важно и за двете, в белетристичните си творби те се въздържат да го характеризират като нещо свято. Говорят открито за конфликтите на майчинството, включително за трудностите, които лично са изживели. Множеството поражения, слабости и загуби предопределят облика на жените в произведенията им — понякога те са със сърце, толкова наранено, че чак те боли да четеш за тях. Въпреки всичко тези литературни героини се борят. Знаят как да оцеляват. И именно страстната им борба, а не загубите и победите, ги правят такива, каквито са.

В края на декември Истанбул има вид като за Коледа, ярък и пъстър, а аз вече съм опитала няколко лека — безуспешно. На електрическия стълб, където висяха гуменките, сега има една-единствена светеща гирлянда, бледозелена и рехава. Гледам как нощем лампичките мигат едва-едва, сякаш отдавна са се отказали да се сражават с мрака.

Някъде по това време отидох на психиатър — умна жена, която, ако нещо я разстроеше, си гризеше нокътя на палеца — но не вярвах особено в лечението, а няма ли вяра, няма и особен успех. Антидепресантите, които тя ми предписа, имаха какви ли не странични ефекти, като се започне от сърбежа по ръцете (може би пък той се дължеше на желанието ми да пиша отново) и пресъхването на устата и се стигне до червения обрив по лицето. Каква безкрайна ирония: на някои антидепресантите им действат благотворно, а при други страничните ефекти само задълбочават депресията. Ходех и на терапия, но след всеки сеанс проблемите се увеличаваха, вместо да намалеят. Опитах за кратко и група за взаимопомощ, но тъй като по рождение съм си затворена, не си представях как ще седна да разказвам пред наредени в кръг непознати за личния си живот. Още щом излезеха от устата ми, думите ми се струваха неистински, почти илюзорни.

Вече не знаех до каква степен депресията ми се дължи на хормоните и до каква — на външни сили, дали сама съм си я навлякла, или е породена от културната среда. Депресиите ни връхлитат против волята ни, без да го знаем, после обаче бавно и неусетно могат да се превърнат в река, по която с удоволствие се носим. Дълбоко в себе си се страхувах, че може би страдам от синдрома на „Вълшебната планина“ на Томас Ман. Героят на романа Ханс Касторп отива в един санаториум на свиждане на приятел, болен от туберкулоза. Докато е там, развива сходни симптоми и накрая остава в санаториума цели седем години. Томас Ман смята, че болестта открива пред човека нови възможности и спомага за нравственото му израстване.