Елиф Шафак - Черно мляко

Напоследък се разплаквам от какво ли не. На електрическия стълб зад ъгъла са окачени чифт обувки, избелели сини кецове „Конвърс“ и всеки път, когато минавам покрай тях, усещам как в мен се надига скръб. Питам се на кого ли са гуменките. Как са се озовали там, горе? И в дъжд, и в пек са на стълба — сам-сами, толкова беззащитни.

Де да бяха само кецовете! Към тях се добавят хлапетиите, които се бият на детската площадка, двете улични котки, спречкали се за парче месо в кофите за боклук, кльощавият уличен търговец кюрд, който продава кебап с червиви кестени, съседката, която тупа през прозореца килима си и сипе прах върху минувачите, топящите се айсберги на Антарктика, замърсяването на атмосферата, безпътицата в Палестина, смачканата филия хляб на земята. Всичко е толкова потискащо. Светът се разпада в пръстите ми като пясъчник от вятъра и дните ми са обагрени с тъга.

По вечерните новини дават куче, мъничък териер с кафяви уши и бяло телце. На врата му е завързана огромна джуфка. Кученцето е на пенсионирана учителка по химия. Учителката свири на пиано, а палето седи в краката й и вие под негов съпровод. Гледам сцената и се просълзявам.

— Защо плачеш пак? — пита Еюп, чието пословично търпение е на път да се изчерпи.

— Клетото кученце — хлипам аз.

— Какво му е клетото на кученцето? Вероятно го хранят по-добре от хиляди деца, които всяка вечер си лягат гладни.

— Всяка вечер хиляди деца си лягат гладни — повтарям и, аха, да ревна.

— О, боже, защо ли си отворих устата — казва тихо Еюп.

Той не ме разбира. Как да го накарам да проумее, че ми е мъчно за кученцето? Мъчно ми е за всички териери с джуфки на врата. Мъчно ми е, защото все ламтим за лустрото на славата, мъчно ми е, задето не можем да преглътнем, че някой ден ще умрем, мъчно ми е, защото са ни прогонили от Райската градина — усещам тежест в гърдите си само защото съм най-обикновен човек. Не мога да дишам.

Шестнайсета седмица

Мама Сутляш ми връчва кутийка с компактдискове.

— Вземи ги и чуй всеки поне по три пъти — заповядва ми тя.

Поглеждам кутийката и мърморя:

— Но аз всъщност не обичам опера.

— Не са за теб, за бебето са — оповестява Мама Сутляш и пуска до дупка плейъра.

След миг в стаята, а и в целия квартал екват „Ловци на бисери“ на Жорж Бизе.

Жената отсреща, която си тупа килима, надзърта от прозореца и се оглежда наляво-надясно, за да види откъде идва плътният мъжки глас. Изведнъж лицето й се сгърчва от ужас: тя е разбрала, че музиката гърми от нашето жилище. След като присвива тъмни пронизващи очи, се взира през прозореца ни в разтрепераната ми душа.

— Би ли намалила звука? — моля аз Нейно Величество.

— Защо? Бебето получава първа представа от културата — и учи френски. Не знаеш ли, че докато са в утробата, децата чуват звуците?

Тя слага друг диск. Долитат звуците на дъжд, който барабани по покрив, после блеене на кози и подрънкване на хлопатари в далечината.

Смаяна, питам:

— Това пък какво е?

— Ведрите звуци на Майката Природа — обяснява Мама Сутляш. — Записани са специално за бременни. Действат им успокояващо. Отлично средство, ако не можеш да заспиш, не ти трябват никакви лекарства.

— Нямам проблеми със заспиването, всъщност спя много — отвръщам, като се опитвам да я вразумя и да не избухна. За бебето не знам, но мен тези звуци вече ме вбесяват. — Мен ако питаш, птиците, които чуруликат под дъжда в Австралия, могат като нищо да ти докарат безсъние.

— Тогава какво ти се слуша? — пита Мама Сутляш.

— Пънк, постпънк, индъстриъл метъл. Ето каква музика слушах през цялото време, докато пишех романите си. Няма да ми дойде зле малко Pearl Jam, Chumbawamba, Bad Religion…

— И дума да не става — отсича свъсена тя. — Забрави ги тези просташки звуци. Сега не правиш роман. Правиш бебе.

И така цяла седмица в „Кузгунджук“ един от най-тихите и стари квартали на Истанбул, кънтят мучене на крави, квакане на гъски, бухане на бухали и френски арии.

Осемнайсета седмица

Вече не плача толкова много, затова пък всичко ми мирише странно. Като ловджийска хрътка, пусната в гората, прекарвам деня с издути ноздри и търся откъде ми мирише на щипка джинджифил, сложена в огромна тенджера зеленчукова супа, на водорасли, въпреки че съм на километри от морето, на саламура върху щанд в магазин на пет пресечки от нас. Разхождам се като Жан-Батист Грьонуй от „Парфюмът“ на Патрик Зюскинд.

Сред всички миризми има една, от която ми се повдига, и аз побягвам в обратната посока: кокосов орех.