Елиф Шафак - Черно мляко

Кой да предположи, че Истанбул мирише на кокосови орехи! Да си рече човек, че градът е вдигнат на тропически остров. Кокосовите орехи и лепкавата им миризма са буквално навсякъде: ароматизаторите по огледалата за обратно виждане в такситата, течният сапун по обществените тоалетни, белите стърготинки, с които са поръсени отгоре тортите, свещите по кафенета и ресторанти, бисквитите от промоциите в супермаркетите. Кога турският народ е обикнал толкова кокосовите орехи?

Истанбул е голям кокосов орех, разрязан на две. Едната половина е азиатската част, другата — европейската. Няма къде да се скрия.

Двайсета седмица

Разбрахме какво е детето. Момиче.

Аз съм щастлива. Еюп също. Мама Сутляш е на седмото небе.

— Много по-лесно е да обличаш невръстни момиченца, освен това е и доста по-забавно — заявява тя с блеснали очи.

Обличаме новородените момиченца в бледорозово, тъмнорозово и цикламено, а новородените момченца — в тъмносиньо, кафяво и морскосиньо. На малките момиченца им купуваме кукли Барби и чаени сервизчета, на момченцата — автомати „Калашников“ и камиончета. Питам се дали мога да възпитам дъщеря си различно.

— Какъв е смисълът да си блъскаш главата върху такива безполезни неща? — пита Мама Сутляш, след като споделям с нея какво си мисля. — Дори да обличаш дъщеря си в сапфирено и изумрудено, веднага щом тръгне на училище, тя ще се пристрасти към розовото. Ще поиска да се облича като приятелките и любимите си героини. Барби има розова къща, Дора Изследователката е по розови панталонки, Котенцето Кити също е розово. Защо се опитваш да вървиш срещу течението?

Същата нощ насън плувам в река, розова като захарен памук. Никога не сънувам цветни сънища — най-малкото не помня да съм сънувала. Вълнувам се, че ми се е присънил такъв, пък бил той и розов.

Двайсет и първа седмица

Отивам тайно да се видя с Госпожица Циничната Интелектуалка. Както винаги, я откривам в град, който като Ню Йорк прелива от идеи, зад богато украсена желязна врата, със стени, все така облепени с плакати на Че Гевара и Марлон Брандо. Пак е облечена в набрана хипарска рокля. Окачила е на врата си гердан от големи сини и лилави топчета.

— Красив е — казвам аз.

— Харесва ли ти? Изработен е от селяните, които живеят край Мачу Пикчу. Купих го, за да подкрепя местните хора против неумолимия глобален капитализъм.

Усмихвам се неволно. Беше ми домъчняло за Госпожица Циничната Интелектуалка, единствена тя от Палечките може да ти говори за най-обикновен гердан и после внезапно да се прехвърли на анализа на корпоративната глобализация.

— Е, как върви бременността? — пита тя.

— Добре, видях бебето на ултразвук. Прекрасно чувство.

— Хмм — отвръща Госпожица Циничната Интелектуалка.

— Но се чувствам малко куха. Не правя друго, освен да спя, да плача, да ям и да усещам миризмата на кокосов орех. — Гласът ми потреперва леко. — Истината е, че съм закопняла за задълбочените ни разговори.

Госпожица Циничната Интелектуалка си поглежда краката, сякаш именно те са виновни за положението.

— Преди ние с теб говорехме за романи, филми, изложби и политическа философия. Ти плюеше всичко, злословеше срещу всички, критикуваше културната хегемония… Загубих връзката с книгите. Освен с „Малки жени“ де.

Госпожица Циничната Интелектуалка пали цигара, но вижда лицето ми и веднага я гаси. Спомнила си е, че съм отказала цигарите.

— Наистина ли ти липсвах? — пита ме.

— И още как!

— Ти на мен също. Четяхме с часове и одумвахме другите писатели. Беше забавно. Вече нямаме възможност да го правим. — Тя претегля нещо наум и после ни в клин, ни в ръкав ми намигва. — Ела да почетем Севги Сойсал.

— Но аз не мога. Тя е в списъка на забранените писатели — отвръщам несигурно.

От гняв Госпожица Циничната Интелектуалка пламва до лилаво.

— Я стига — ревна. — Тази Мама съвсем се оля. Никой не може да забрани книга.

Съгласявам се.

Госпожица Циничната Интелектуалка отваря напосоки една страница и започва да чете, а аз слушам гласа й, напевен като приспивна песен.

Леля Роза вярваше, че все ще дойде ден, когато ябълката ще бъде ябълка, а бащата — баща, когато войната ще бъде война, а истината — истина, когато любовта ще бъде любов, и писне ли ти, наистина ти е писнало, когато бунтът ще си бъде бунт, а тишината — тишина, когато несправедливостта ще бъде несправедливост, редът — ред, а бракът — брак.

Двайсет и втора седмица