Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Целта оправдава средствата — обади се Магнус.

— Виждам, че и вие имате подобна поговорка.

— Често се случва, когато целта е жизненоважна, да се прибегне до иначе немислими… — очите на Пъг се разшириха. — Толкова съм глупав!

— Татко?!

— Аз… ние сме използвани.

— От Банат?

— Да — Пъг се наведе над Макрос и се взря в очите му, сякаш искаше да надникне вътре в него. — А теб са те използвали най-грубо. Който и да си ти, дори не са ти позволили да умреш и да получиш достойно погребение.

— Сега си спомням — каза Макрос.

— Какво? — попита Пъг.

Дасатът се усмихна.

— Спомням си теб, Пъг. Когато с Томас и дракона Риатх дойдохте да ме освободите от Градината… — той се засмя. — Ха, Градинаря! Калкин е гадно копеле, но му признавам чувството за хумор — Макрос млъкна и преглътна. Пъг виждаше, че страда. — Стояхме в Градината, в покрайнините на Вечния град, и говорехме за опасностите от завръщането на Драконовите господари на Мидкемия. Ти попита защо боговете не са се намесили. Спомняш ли си как ти отговорих?

Пъг кимна.

— Ти каза: „Намесили са се. Защо мислиш, че сме тук? Това е игра, а ние сме пионки.“

— Нищо не се е променило, Пъг. Това е съобщението. Това все още е играта на боговете, а ние сме пешките. Калкин може да изкривява правилата, защото това му е в природата, но и той си има лимит. Освен това не действа сам. Не би могъл да пробие в тази реалност без помощ от останалите богове — гласът му съвсем отслабна. — Аз… Макрос… винаги е бил слуга на боговете и той прокара пътя. Ти също си тяхно творение, но имаш по-различна съдба — Макрос затвори очи и Пъг разбра, че краят е близо. — Трябва да намериш Накор. Той знае отговорите.

Пъг кимна и каза:

— Ще го направя — сложи ръка на очите на Макрос и добави: — Нямаме повече нужда от теб.

Дасатът, който носеше спомените на древния магьосник, се отпусна.

— Погрижете се за тялото — каза Пъг на вещиците.

— Имаме още въпроси — отговори Аударун.

— Но това същество не разполага с отговорите. То изпълни задачата си.

— И сега какво? — попита старата вещица.

— Трябва да се върнем в града. Някъде там има невероятно опасно същество и един дребен комарджия, който ми е приятел, се опитва да го контролира. Доколкото разбирам, той разполага с отговорите.

— Какво е това същество, което твоят приятел контролира? — попита Аударун и махна на подчинените си да изнесат мъртвото тяло.

— Един странен младеж, всъщност необикновен. Казва се Ралан Бек и е тук, за да спаси две вселени. Вашите пророчества го наричат Богоубиеца.

Трите Кръвни вещици се смълчаха.

— Откъде знаеш за Пророчеството? — попита Аударун.

— От Мартук. Той изтърва от време на време по нещо и аз сглобих парченцата. Все още не съм разбрал напълно каква е нашата роля. Но както каза това същество, което носеше спомените на тъст ми, това е игра на боговете, а ние сме обикновени пешки.

— Само че имаме ум и воля и няма да позволя да ни жертват в този гамбит — Пъг се обърна към Магнус. — Чака ни дълъг път.

— Татко, мисля, че мога да ни пренеса направо в градината.

Пъг се изненада.

— Наистина ли?

— Научих се от майка. Сигурен съм, че мога да ни пренеса без устройство.

— Да вземем Валко и да тръгваме.

Аударун вдигна ръка.

— Младият Валко няма да замине с вас.

Пъг я изгледа предпазливо. Вещиците бяха все пак дасати и бяха склонни към насилие. И въпреки че им липсваше обичайната лудост, не бяха по-малко опасни.

— Защо?

— Той също има роля в предстоящите събития, роля, която е не по-малко критична от вашата. В това поне съм сигурна — тя бавно се надигна. — Ако Мрачният внезапно изчезне, убийствата няма да спрат. Има твърде много заинтересовани, от ТеКарана до най-нисшия слуга, нещата да си останат постарому. В сърцевината на нашето общество има зло, което заразява всички аспекти. Дори сърцето да умре, инфекцията ще продължи още векове. Мнозина ще продължат, сякаш нищо не се променило. Ще рече — нужно е да има цялостно преустройство на културата ни. Не само Мрачният, но и ТеКарана, останалите владетели и духовенството трябва да бъдат унищожени. А след това ще има дълготрайни безредици.

— Докато благородниците се борят за власт — допълни Магнус. — Говорите за хаос.

— По-добре да има хаос, отколкото ред, който се е изродил в такава култура на смърт и страдание. По-добре да станем животни, защото те поне се грижат за малките си — Аударун го погледна твърдо. — Нека силните оцелеят, а постепенно ще ги научим да помагат на слабите.