Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

Бек се изправи, без да каже нищо, и тръгна към столовата. Накор и другите слуги трябваше да изчакат воините да излязат, след което да почистят казармата, да обядват набързо в друго помещение и да се върнат преди господарите си. Съществуване, напълно лишено от радост.

Обядът беше някакво задушено и парче клисав хляб. Въпреки че Накор вече беше свикнал с дасатската храна, специално тук яденето беше крайно незадоволително. Поредният пример за лишения от удоволствие начин на живот. Дасатите приемаха храната като необходимост и повод за социални събирания, но не и като форма на изкуство. Спомни си с носталгия за ресторанта на Талвин Хокинс в Оласко и се зачуди дали отново ще опита подобни гозби.

Чу гласове от вратата към двора. Огледа се да види дали не го наблюдават и се промъкна да надникне. Командирът беше застанал на един подиум и се обръщаше към бойците.

— Тази нощ! Събираме се и потегляме на зазоряване! Очакват ни светове за завладяване! Всички вие сте заслужили вниманието на Мрачния и ще застанете до него. Радвайте се, защото започваме кампания, невиждана в историята на нашата империя! Слава на Мрачния!

— Слава на Мрачния! — извикаха събраните стражи.

Накор побърза да се дръпне от вратата, след това остави купата и се върна в казармата да чака Бек.

Тази вечер започваше нещо важно. Не можеше да е очакваното нашествие, защото все още не се бяха събрали достатъчно воини. Но този сбор на гвардията беше прелюдия към нещо жизненоважно.

Искаше му се да бе успял да чуе повече.

Джоми се обърна към Каспар и останалите.

— Е, такова нещо не се вижда всеки ден. А на нас ни се случва за втори път.

Каспар кимна.

— Обзалагам се, че няма да го видим повече — добави капитан Стефан. Четиримата стояха малко по-встрани от елфите. Серван беше приклекнал до стената на главната сграда, а Джоми, Стефан и Каспар се бяха облегнали на нея.

Този път на гърба на огромния дракон седяха трима — воинът със златната броня и две жени с дълги черни рокли. Те слязоха на земята и се отправиха към Кастданур и двамата му съветници.

— Кастданур, това е Миранда от Острова на чародея, а това — нейната ученичка Лети — каза Томас.

Девойката с Миранда беше слаба и стройна и наперената стойка й придаваше почти комичен вид. Тя огледа елфите и кимна.

— Добре, тръгвам — каза Миранда и изчезна.

— Какво става? — попита Кастданур.

В следващия миг магьосницата се появи отново заедно с група елфи, облечени като тези в Баранор. Носеха огърлици от необработени скъпоценни камъни и бяха вплели пера в косите си.

— Това са елфи от Севера — обясни тихо Каспар. — Наричат ги „лудите“ заради някаква древна история. Ясно си личи, че не са като тези в Елвандар. Мисля, че Баранор ще им допадне повече.

Водачът на дошлите с Миранда пристъпи към Кастданур.

— Братко, чухме, че искате помощ, и се отзоваваме. Аз съм Таландел.

Старият елф го гледаше с блеснали очи.

— Добре дошли, братя и сестри — огледа групата и видя, че сред новопристигналите има четири деца. — Вие ни връщате живота и надеждата, братко.

Децата гледаха учудено могъщия дракон, който се излежаваше кротко на двора. Миранда ги разбута и изчезна отново. След по-малко от минута се появи с нова група, която се присъедини към първата. Това продължи, докато не бяха пренесени стотина елфи от Елвандар.

Дворът се изпълни с глъчка.

— Не съм чувал толкова шум в Елвандар — обади се Джим Дашър.

Каспар сви рамене.

— Съмнява ме, че сме виждали някога толкова щастливи елфи — и посочи децата от Баранор, които вече бяха почнали да си играят с новодошлите.

Кастданур заговори високо, за да го чуят всички.

— Братя и сестри, има жилища за всички! Харесайте си, които искате, защото това е вече и ваш дом. Тази нощ ще пируваме!

Томас се приближи до Каспар.

— Как са хората ти?

— Ранените ще оцелеят. Помагаме на елфите с лова и като цяло сме по-скоро гости, отколкото пленници.

Томас сниши глас.

— Кастданур е като старите заклинатели в Елвандар. Опира се твърде много на традициите, а това е нож с две остриета. Спомням си достатъчно от човешкия си живот, за да знам, че представите за време на елфите са малко… странни. В този случай за малко щяхме да загубим нещо твърде ценно.

— Слънчевите елфи? — попита Джоми.

— Куор — отвърна Томас.

Каспар му представи капитана и двамата младежи.

— Ти си синът на Калеб — каза Томас.

— Може да се каже — отвърна Джоми и се ухили. — Двамата с Мари ме приеха като свое дете. Те са добри хора.