Реймънд Фийст - Гневът на Лудия бог

— Значи се е покрил дълбоко — каза Митикал.

— Простете нетърпението ми. Мразя да чакам врагът да нападне пръв — тя посочи на север, където се виждаха заснежените върхове на планините. — Сигурно се крие в някоя пещера или пък в някоя колиба в южните блата. Доколкото знам, е издържал и на по-тежки условия. Ще изчака, колкото трябва, и ще ни нападне. Да се надяваме, че следващата му атака няма да е по-лоша от тази.

— Че какво може да е по-лошо от атака срещу императора?

— Успешна атака — отвърна Миранда заядливо.

Възцари се тишина.

— Тук не мога да направя нищо повече — продължи тя. — На Мидкемия изниква ситуация, която може да има връзка с главните ни проблеми. Ако имате нужда от мен, знаете как да ме намерите.

Пренесе се в залата на разлома и оттам — на Мидкемия. Един ученик с черна роба я изгледа с бегъл интерес. Според споразумението разломът беше в Академията на Звезден пристан, а не на Острова на чародея — така се осигуряваше по-добра дискретност за Конклава. Само че пък трябваше да се занимават с Академията. Миранда се дразнеше, че това магическо училище бе създадено от мъжа й, но вече бе в ръцете на други, които често не се съгласяваха с неговите преценки. Не че тя самата винаги се съгласяваше. Но поне се бе научила да цени мнението му, дори когато според нея беше неправилно.

Загърби раздразнението си от отношението на магьосниците в Академията и поздрави небрежно ученика, преди да изчезне. Най-големият й специалитет беше възможността да се пренася мигновено на места, които вече е видяла. Повечето магьосници от Мидкемия и Келеуан имаха нужда от специални устройства за тази цел. Други имаха способността да се пренасят върху сложно подредени геометрични фигури, обикновено разположени като плочки по под. Тази практика беше широко разпространена сред монасите на Келеуан, които така се прехвърляха от храм в храм. Тази услуга не беше достъпна за нормалните хора, освен ако не предложеха „дарение“, което всъщност си беше легален подкуп, на съответния храм.

Миранда можеше просто да види едно място и да се пренесе там. Не беше сигурна как точно става и затова й беше трудно да учи другите. Все пак Магнус се бе оказал добър ученик. Един ден сигурно щеше да я задмине. Пъг също бележеше напредък. Накор твърдеше, че не може, но тя бе сигурна, че лъже. Дребосъкът беше забавен, но тя никога не можеше да му се довери като Пъг. Някъде дълбоко в него имаше нещо скрито и нередно. Съпругът й бе доверявал живота си в ръцете му многократно и дребният комарджия винаги беше оправдавал очакванията. Въпреки това тя се боеше, че някой ден ще изгуби Пъг заради подобна личност, която си има собствени планове.

Появи се в кабинета и видя, че Калеб спи на бюрото. Майчинското в нея проговори и тя си спомни как го бе люляла на ръце като малък. Пое си дъх и потисна емоциите.

— Калеб, върви да си лягаш!

Той почти подскочи на стола.

— А?

— Прибирай се. Сигурна съм, че Мари иска да вижда съпруга си поне от време на време. Аз имам работа.

— Кое време е?

— Нямам представа — тя погледна през прозореца. — Нощ е. На Келеуан беше обед, така че не ми се спи. Докато баща ти и останалите спасяват света, някой ще трябва да свърши дребната работа.

— Знам — Калеб се прозя. — Преглеждах доходите от именията на татко, както и някои от забавените проекти. Трябва да решим кога ще приемем нови ученици и… още много неща — той посочи една голяма купчина документи. — Поне с тези приключих. Тези тук пък могат да почакат, но има и няколко, които искат незабавна реакция — и посочи пергаментите, върху които бе дремал.

— Добре, аз ще се заема, а ти се наспи и утре ще може да си ловуваш, или каквото там правиш. Лягай си.

Калеб я целуна по бузата и излезе. Миранда седна във все още топлия стол и за пореден път си пожела Пъг да се върне. Въпреки че се прикриваше добре, дълбоко в себе си беше изплашена и най-много се боеше, че повече няма да види съпруга си.

Пъг мълчеше и слушаше. Виждаше, че се случва нещо значимо, и искаше да вникне напълно. Магнус беше зад него, също така съсредоточен върху разговора. Трите възрастни Кръвни вещици бяха насядали в полукръг. Носеха еднакви черни роби с оранжеви яки и колани, докато по-младите сестри бяха облечени в бяло и оранжево.

Макрос се бе отпуснал на един стол малко по-настрани. Изглеждаше съвсем изтощен и дори се подпираше на жезъла си.

— Аз съм Аударун, най-старшата сестра в ордена — каза средната вещица. — Отляво е Сабила, а отдясно — Маурин. Ние сме триархът, който управлява Сестринството. Ние сме пазителите на знанието и защитниците на живота — обърна се към Макрос. — Как стана Градинаря?