Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Бях развълнуван, признавам, като че се бях събудил от кошмар. Ядът ми премина и ме болеше от думите, които бях й казал. Бих искал да й се извиня, но не знаех как, притесняваше ме всеки начин на помирение, който можех да си представя. (Виждах се паднал в краката й, но това ми се струваше фалшиво, смешно, грозно; а дали да не хвана ръката й, в началото приятелски, после да я стисна по-топло и да я целуна? И този начин нищо не ми говореше. Беше по-скоро машинален жест и ми се струваше, че Майтреи ще усети веднага стеснението, с което бих го направил.) Не знаех как да постъпя и само я гледах, като се опитвах да вложа цялото си разкаяние и любов в погледа. Но очите на Майтреи бяха пълни със сълзи и тя беше твърде объркана, за да види съжалението ми; тогава тя падна в краката ми, прегърна коленете ми и ме попита дали любовта й ме уморява, дали ме е страх от нашия грях и други подобни въпроси, които сега, когато пиша, ми се струват глупави, но тогава като че ли бяха живи въглени, задушаваха ме и ме измъчваха. Прегърнах я и Майтреи почувства по притискането и по обърканите ми думи, че обичта ме изгаря все така ненаситно, и отгатна колко страдам от слепотата и неразбирането си. И двамата се пазехме да не говорим вече за женитба, защото започнах да разбирам, че нещата не са така прости, както си мислех в началото. Предпочитах да отбягвам тази мисъл, вместо да страдам от представата за една напълно възможна раздяла с Майтреи.

И на двамата ни се стори, че чуваме стъпки под прозореца, и млъкнахме. Угасих лампата. Но после стъпките се отправиха към верандата и чух да се чука на вратата на коридора. И двамата бяхме замръзнали от страх. Чукането спря за няколко минути, за да се върне отново към моя покрит с капаци прозорец. Разбрах тогава, че е Кхока, който навярно се връщаше късно от кварталното кино, и се престорих, че се бавя да му отворя, за да дам възможност на Майтреи да стигне горе, в стаята си. Кхока ме запита мимоходом:

— Говореше ли с някого?

— Не — отговорих аз кратко и затворих вратата.

Но тогава чух и гласа на госпожа Сен горе по коридора, към стаята, в която спеше Майтреи.

Мислех, че всичко се е разкрило, и цяла нощ се мятах, без да мигна. Призори Майтреи идвала отново при мене, без да я усетя, и ми мушнала под вратата бележка: „Мама не знае нищо. Не се тревожи. Не се издавай. Майтреи“ Когато я прочетох, ми се стори, че съм помилван или че наказанието ми се отлага. Написах дълго писмо на Майтреи, в което й казвах, че трябва да прекратим безразсъдните си нощни срещи сега, когато всички дежурят около инженера и около Чабу. Истината беше, че и аз не знаех как ще свърши нашата връзка. Майтреи беше направила множество намеци на госпожа Сен, твърдейки, че съм се влюбил в нейна приятелка (ние я бяхме нарекли Анусуя още когато четяхме и коментирахме заедно „Шакунтала“ ) и не зная как да постъпя, за да я поискам за жена. А госпожа Сен беше отговорила, че подобни женитби, резултат от непокорство на чувствата, водят само до нещастие и за двамата съпрузи, защото нищо трайно и щастливо не може да излезе от страст, която ле е подчинена на традициите, тоест на семейството, на хората, знаещи какво значи женитба и любов — събития, много по-сериозни, отколкото ние, младите, си представяме, защото бракът не означава двама души „да берат заедно цветя“, нито да се оставят да ги погълне ефимерна и измамна страст. Признавам, че се познах изцяло в разсъжденията на госпожа Сен, защото любовта ни нямаше друг извор освен страстта и мислехме само за себе си. Но докато обсъждала тайната ми любов към Анусуя, госпожа Сен казала на Майтреи, че женитбата не се основава никога на любовта, а на жертвата, на самоотричането, на пълното упование на съдбата. Въпреки най-искреното ми желание да сменя вярата си не можех да приема този възглед. Но това ме накара да разбера колко пречки ще срещна в деня, когато взема решение да поискам Майтреи за жена. Даже си мислех дали нейното предположение — изнасилването, не е по-ефикасно. Тогава ще бъдат пред свършен факт и ще трябва да ми я дадат, тъй като никой друг не би я взел. Едва сега разбирам колко много обичах Майтреи, щом съм мислел за такива фантастични решения.

Дните течаха еднакви, с повтарящи се страхове и с все по-опасни рискове, до премеждието, за което ще разкажа по-долу. Само едно събитие прекъсна веригата на тези безнадеждни и безпаметни дни. (Ако нямах дневника, не бих си спомнил нищо от онова време, толкова бях вглъбен в нещата, които ставаха около меле, че никога нямах свободно време да си спомням или да размисля, да свържа едни факти с други, да преживея отново някои сцени. Така че сега трябва да се водя по нишката на твърде оскъдните бележки, сякаш разгадавам живота на друг, защото спомен за тези дни и нощи на изгаряща агония нямам.) Събитието беше рожденият ден на Майтреи — 10 септември. Инженерът настоя да го отпразнуваме шумно, макар че той беше още болен, а Чабу почти безпаметна. Майтреи навършваше 17 години и тази възраст има в Индия някакъв си таен смисъл. Още повече, че стихосбирката й „Удхата“ 22 22 В санскритската поезия Удхата е събирателен образ на положителна героиня. Тя е открита, умна, чаровна. — Б.пр. , излязла от печат няколко дни преди това, беше приета от бенгалската преса като истинско откритие и господин Сен държеше да покани целия литературен и артистичен елит на Калкута на тази церемония, за да я превърне в нещо като турнир на изкуствата. Щяха да дойдат всички значителни бенгалски творци с изключение на Тагор, който беше още в Европа. Очакваха Чатарджи 23 23 Банким Чандра Ча̀тарджи (1838–1894) — бенгалски белетрист-романтик. — Б.пр. , автор на „Шриканта“, и танцьора Удай Шанкар, от чиято божествена красота и хипнотизиращ ритъм аз ревнувах дълго време, защото на едно негово представление през август Майтреи ме беше забравила и го гледаше от балкона очарована, унесена. Няколко дни след това тя говореше само за него и държеше веднага да се запознаят, да „научи“, казваше тя, „тайната на танца“. Трябваше да дойдат и редакторите на списание „Прабудха Бхарата“, сред които Майтреи имаше многобройни почитатели като изключително оригиналния поет Ачинтя, за когото тогава много се говореше, защото беше започнал да публикува роман, подобен на „Одисей“ от Джеймс Джойс, и беше изправил срещу себе си цяла плеяда стари бенгалски писатели.