Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

— Да продадат Майтреи ли искат?

На другия ден всички бяха уморени от голямата церемония, която струваше почти петстотин рупии и толкова много труд. Държаха се речи, на терасата имаше богата трапеза и Майтреи получи много подаръци, най-вече книги. Само сутринта на рождения ден някой беше изпратил огромен букет цветя и един плик. Щом видя почерка, Майтреи цялата се разтрепери, бързо прочете писмото, като се страхуваше да не я изненада някой. Щом чу стъпки по стълбата, бързо влезе в стаята ми и ми даде писмото.

— Скрий го в бюрото и гледай да не го вземе някой. Аз ще ти го поискам по-късно — каза ми тя изчервена.

Признавам, че не разбирах нищо, но и не подозирах нещо лошо, защото иначе не би ми дала да пазя писмото, което, макар да беше на бенгалски, можех да разчета или да помоля някой приятел индиец да ми преведе точно. Съхранявам и сега това писмо, макар още да не съм посмял да го прочета. Често си мисля кой обожател й е изпратил тогава цветята и защо излъга Майтреи, че е получила букета от приятелка от ученическите години, която не е могла да дойде…

Последваха същите дни и същите нощи, впрочем не за дълго, защото само седмица след рождения ден на Майтреи се случи събитието, заради което започнах да пиша тази тетрадка. Би трябвало да разкажа по-нашироко за тези последни дни, но не си спомням почти нищо, а дневникът, който не загатваше тогава близка промяна, пази само в общи черти един живот, от който сега вече съм се отдалечил и не мога да го призова в спомена си. По-късно, даже и по времето, когато пишех тази повест, мислех върху орисията си да не отгатвам никога бъдещето, да не предвиждам, нищо отвъд всекидневните събития. Кой би повярвал, че изневиделица могат да станат толкова големи обрати…

Ходехме всяка вечер на Езерата и понякога вземахме и Чабу. Инженерът ни убеждаваше, че и двамата с Майтреи трябва да си почиваме вечер от тревожния живот, който водехме в последните седмици, като се грижехме за болните. Вярно е, че Майтреи започна да отслабва, а и Чабу, която се успокои изведнъж след кризата на 10 септември, имаше нужда от разходки на чист въздух, след като прекара толкова време затворена в стая. И така, тръгвахме всяка привечер, за да се върнем в девет или десет през нощта. Чабу почти не говореше, обикновено седеше на пейката или на брега на езерото, гледаше, тихо пееше, плачеше. Ние двамата оставахме близо до нея и си говорехме много, прегръщахме се скришом, търсехме си ръцете, правехме планове. Майтреи все повтаряше като лайтмотив думите, които владееха мисълта й:

— Един ден ще ме вземеш оттук и ще тръгнем по света, да ми го покажеш…

Беше почнала да мисли сериозно за бягство — още повече, че и аз й признах, че имам доста спестени пари в банката, тъй като от заплатата си от 400 рупии не харчех почти нищо, откакто бях дошъл в Бхаванипур.

Една вечер (беше 16 септември) на Чабу й стана лошо, докато гледаше езерото, и я взех на ръце, за да я сложа да легне на пейката. Майтреи и аз седнахме там, близо до нея, милвахме я по главата, говорехме й мили неща, опитвахме се да я разсмеем, защото Чабу в тези последни дни се смееше на всяка дреболия, и това й се отразяваше добре, както твърдяха докторите.

— Защо не обичаш дада̀ ? — обърна се тя изведнъж към Майтреи.

Нас ни напуши смях, защото Чабу често говореше глупости и не ни беше страх от нея.

— Напротив, обичам го много — отвърна Майтреи усмихната.

— Ако го обичаш, целуни го — помоли Чабу.

Майтреи започна да се смее по-силно и й каза, че говори глупости и че послушно момиче като нея не трябва да говори глупости.

— Любовта не е глупост — каза Чабу много сериозно. — Хайде, целуни го. Ето, аз го целувам.

Наистина тя стана от пейката и ме целуна по бузата; и тогава, все така усмихната, Майтреи ме целуна по другата буза.

— Доволна ли си сега? — попита я тя.

— Ти трябваше да го целунеш по устата — отговори Чабу.

— Я се дръж прилично — рече Майтреи и се изчерви.

Но аз бях щастлив, че тази моя по-малка сестра (аз наистина обичах извънредно много Чабу) е разбрала за нашата любов, и казах на Майтреи да ме целуне. Тъй като тя не искаше, аз проврях ръка към гърдите й под шала и спрях свитата си за милувки длан на лявата й гръд, притиснах я, за да усетя сърцето й и едновременно с това да я накарам да ме целуне. (Майтреи не можеше да понесе тази милувка, без да се хвърли веднага на врата ми.) По една случайност и Чабу поиска да сложи ръка на гърдите на Майтреи, за да я помоли да ме целуне. И тя се натъкна там на моята ръка, която отдръпнах колкото се може по-бързо, но не преди да привлече вниманието на Чабу. Тя се разсмя.