Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Върнах се в стаята си напълно съкрушен и по време на вечерята си пазех краката, като ги криех под стола. Спуснах дървеното резе на вратата, когато си легнах, решен да не отварям на Майтреи, каквото и да се случи. Бях буден, когато дойде и натисна вратата, но се престорих, че спя и че не чувам. Започна да чука по-силно, после да ме вика все по-силно, накрая да разтърсва вратата. Страх ме беше да не чуе някой и й отворих.

— Защо не ме пускаш да вляза? — избухна Майтреи с лице, обляно в сълзи, бледа, трепереща. — Не ме ли искаш вече?

Затворих пак вратата и двамата седнахме на леглото; аз се пазех да не я прегърна и й разказах доколкото можех за мъката си. Тя обви ръце около раменете ми и започна да ме целува жадно, като в същото време забиваше нокти в тялото ми. Продължавах да говоря, без да се поддавам на топлината на тялото й. Казах й какво съм изстрадал, докато тя беше сама с чужд мъж, който масажира прасците й. Показах й колко отвратително е да се остави така в ръцете на друг.

— Бих предпочела да ме изнасили — каза внезапно Майтреи и избухна в плач.

— С тебе, каквато си чувствена и безотговорна, би могъл много лесно да го направи — отговорих аз, като я гледах диво. — На тебе ти харесват все по-невероятни ласки, варварски и гротескни, всъщност безкрайно евтини, с които ти е напълнило главата онова дърто животно, който ти е бил уж духовен баща…

Станах и започнах да се разхождам възбудено из стаята, като й говорех жестоки неща и я обиждах с всяка своя дума. В тези минути страшно я мразех не защото ми беше изневерила, а защото ме беше накарала да вярвам сляпо в любовта и чувствата й, защото ме превръщаше в посмешище и ме принуждаваше да давам всичко, което имах, да се разкрия пред нея, да се подчиня на копнежите и волята й. Подлудявах при мисълта, че съм се отрекъл от себе си заради едно момиче, което ме мами с първия срещнат. Защото, макар че не вярвах и за миг в реалността на „изневярата“, аз се самоубеждавах, докато говорех, и в края на краищата започнах да виждам в цялото поведение на Майтреи един фарс. Ако беше бяла жена, не бих повярвал във всичко това, защото, макар че познавам изменчивата им същност и безумните им капризи, знаех, че са ръководени от известна гордост, от известно чувство за мярка, които биха им попречили да се отдадат на първия срещнат. Но Майтреи не я разбирах, не можех да я включа в установените рамки на дадени реакции и ми се струваше, че каквато беше примитивна и несъзнателна, би могла да се отдаде на всекиго, без да се замисли и за миг за ужаса на това деяние, без да се усеща отговорна. В тези моменти на ревност, преминала в ненавист, забравях всички преживявания от последните седем-осем месеца, забравях почти суеверната невинност на Майтреи и смятах всичко за измама. Тогава разбрах, че в душата нищо не е трайно, че и най-изпитаното доверие може да бъде унищожено от един-единствен жест, че най-искреното обладаване не доказва никога нищо, защото и искреността може да бъде повторена с друг, с други. В края на краищата всичко се забравя или може да се забрави, защото щастието и доверието, натрупано през толкова месеци на любов и в толкова нощи, прекарани заедно, изчезнаха сега като по чудо, а в мене оставаше само озлобена мъжка гордост и жестока ярост срещу мен самия.

Майтреи слушаше всичко това с мъка, която ме дразнеше още повече. Хапеше устни до кръв, гледаше ме с широко отворени очи, като че ли не разбираше дали сънува, или наистина преживява тази сцена.

— Но какво съм казала, боже мой, какво съм казала? — избухна в края на краищата тя.

— Говореше за изнасилване — разясних аз, като се опитвах да се овладея.

— Но защо не разбереш? — завайка се тя и заплака. — Ти си се отвратил от мене дотолкова, че не искаш дори да ме разбереш. Изобщо не мислиш за мене. Веднъж ми каза, че ако бъда изнасилена и изпъдена от къщи, ти пак ще ме обичаш. Мислех си колко хубаво би било да стане така. Тогава на нашия път няма да има никаква спънка. Алън, разбери, че ние няма да можем да се съберем и ще умрем с греха си. Дори ако ти приемеш нашата вяра, няма да се съгласят да ми станеш съпруг. Те искат друго, защо не си спомниш? Но ако някой ме опозори, ще трябва да ме изхвърлят на улицата, защото иначе грехът пада върху цялата къща. И тогава бих могла да бъда твоя съпруга, ще стана и аз християнка, защото за един християнин не е грях да си насила опозорен, и ти ще ме обичаш и тогава. Нали ще ме обичаш винаги? Кажи ми, Алън, кажи ми, че няма да ме забравиш. Знаеш какво ме очаква, ако ме забравиш…