Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

През 1940 г. младият учен е изпратен като културен аташе в Лондон, а по-късно става румънски културен съветник в Лисабон. През 1945 г. се установява в Париж и започва преподавателска работа в Сорбоната. Периодът 1950–1957 г. за него е „скитнически“ — чете лекции и изнася доклади в Рим, Падуа, Страсбург, Мюнхен, Франкфурт на Майн, Марбург, Цюрих, Аскона. И все пак именно тогава излизат едни от най-важните му трудове по митология, сравнителна история на религиите, семиотика на религиозните обреди („Трактат по история на религиите“, 1949; „Митът за вечното завръщане“, 1949; „Шаманизмът и архаичните техники на екстаза“, 1951; „Ковачи и алхимици“, 1956). Името на Елиаде е вече легенда. Книгите му се публикуват в Америка и Европа и почти веднага се превеждат и преиздават. Когато през 1957 г. се премества в Чикаго като професор по история на религиите, М. Елиаде е вече учен със световна известност. Изследванията му са насочени към широк кръг от проблеми — древноиндийска философия, магия и окултизъм, закономерности на митологичните системи на Изтока и Запада, митологично мислене в различни исторически епохи, шаманизъм, вярвания и обреди на народите от Индонезия и Австралия, религиозен символизъм и мистика. Един след друг излизат нови теоретични и обобщаващи трудове: „Митове, видения и мистерии“ (1957), „Раждане и ново раждане“ (1958), „Мит и реалност“ (1963), „Свещеното и обновеното“ (1963), „История на религиозните вярвания и идеи“ (I-II, 1976–1978), „Йога. Безсмъртие и свобода“ (1968), „Мистични раждания“ (1976) и т.н. Елиаде неведнъж е упрекван за небрежно цитиране и неточно тълкуване на източниците, както и за това, че провежда изследването не от фактите към изводите, а от идеята към подбрани примери, но неговата блестяща ерудиция, оригинални схващания, аналитично мислене гарантират шумния успех на книгите му. Днес библиографията на трудовете на големия учен включва около 1300 заглавия (книги, студии, статии). Признание на научното му дело е неговото избиране за редовен член на Американската академия за наука и изкуство и на Белгийската академия на науките, а шест университета (между които и Сорбоната) са му присъдили званието доктор хонорис кауза.

И през този толкова „академичен“ период от живота на Елиаде ученият и писателят в него живеят в съгласие, в творческо единство. На писателя се дължи образният език в научните трудове, а изследователят предлага интересни сюжети. Едва ли конкретното научно знание поражда автоматично литературен сюжет, но богатата ерудиция подхранва непрекъснато художественото въображение на белетриста. Въпреки че многобройните лекции и пътувания го принуждават да ограничи литературната си дейност, М. Елиаде успява да завърши в „западния“ си период романа-фреска („Забранената гора“, 1955) и няколко фантастични новели и малки романи („Новели“, 1963; „На улица Мънтуляса“, 1968; „В двора на Дионис“, 1977; „Младост без младост“, 1979). Новите му произведения бележат и нов етап в неговата фантастика, фантастика от „ерудитски“ тип, както я нарича румънският критик Еуджен Симион. Основна тема в, тях продължава да бъде отношението между свещеното и обикновеното, а действието се развива почти винаги в Букурещ. „Всяко родно място представлява една свещена география — казва Елиаде. — За тези, които са го напуснали, градът на детството и юношеството се превръща винаги в митичен град. Букурещ е за мен център на неизчерпаема митология.“ Обитателите на този „митологичен, свещен“ град обаче са обикновени, непосветени хора, които авторът поставя в необикновени ситуации. Фантастичният елемент в романите и новелите му се подсилва от целенасочените прекъсвания в хода на белетристичното време. Много характерна в това отношение е новелата „При циганките“. Всекидневието, обикновеният живот пораждат според Елиаде успореден, въображаем свят и разликата между тези два свята е различното усещане за времето и пространството.