Мирча Елиаде - Майтреи. Змията

Кулминационният момент в романа е чародейното повикване на змията в полунощ, под лунните лъчи. Андроник, който извършва магията, в еротичен план се идентифицира със змията. Като проследява въздействието му върху подсъзнанието на хипнотизираните герои, авторът разкрива психологическата си дарба. Андроник не успява да ги промени, но ги раздвижва, показва им, че има и друго усещане за времето. Единствено Дорина сякаш се ражда отново, напълно посветена, но такъв преход за нея е по-лесен. Пътят й към острова е символ на бягството от сивия, посредствен живот в истинския, чист свят без условности, където самотното дотогава „аз“ се слива с космоса.

Фантастичната проза на Мирча Елиаде ще се стори може би малко необичайна на българския читател. И все пак се надяваме, че литературното творчество на румънския писател и учен, представено в тази книга откъм двете му насоки, ще намери ценители у нас, защото в него има нещо много дълбоко и истинско: вечната връзка на човека с вселената и природата, с дървеса и треви, цветя и животни, въздух и вода — онова, което е по-силно и по-значимо дори от любовта и което откриваме истински може би тъкмо чрез нея.

Василка Алексова

Прелиствах тъй дълго този дневник и все не успявах да открия точно деня, в който срещнах Майтреи. Сред записките ми от онази година не намерих нищо. Името й се появява там много по-късно, след като бях излязъл от санаториума и се наложи да се преместя в къщата на инженер Нарендра Сен, в квартала Бхаванипур. Това обаче се случи през 1929 г., а бях срещнал Майтреи поне десет месеца по-рано. Сега, като започвам този разказ, ми е мъчно именно защото не зная как да възкреся тогавашния й образ и не мога да изживея отново учудването, неувереността и вълнението си от първите срещи.

Съвсем смътно си спомням, че след като я видях веднъж да чака в колата пред книжарницата на „Оксфорд букс“ (докато аз и баща й — инженерът — избирахме книги за коледната ваканция), усетих странна тръпка, последвана от удивително презрение. Видя ми се грозна — с прекалено големите си и твърде черни очи, с дебелите си изпъкнали устни, с налятата гръд на отгледана прекалено грижовно бенгалска девойка, приличаща на узрял вече плод. Когато й бях представен, тя поднесе длани към челото си, за да ме поздрави; изведнъж видях разголената й ръка и останах поразен от цвета на кожата — беше матова, с невиждан дотогава кафеникав оттенък, сякаш беше смесица от глина и восък. Тогава още живеех на Уелсли Стрийт, в пансиона „Рипън Маншън“, а съсед по стая ми беше Харолд Кар, чиновник в „Арми енд Нейви Стоърс“ — дружах с него, защото имаше многобройни познати семейства в Калкута, с които прекарвах вечерите си и с чиито дъщери ходех на танци всяка седмица. Опитах се да опиша на Харолд (като се стремях по-скоро да изясня нещата за себе си) голата ръка на Майтреи и оня тъй смущаващ, странен кафеникав цвят, толкова малко подходящ за жена; подхождаше повече за богиня или за рамка на картина, отколкото за индийка.

Харолд се бръснеше пред огледалото със стойка, поставено на масичката в стаята му. Като че ли виждам и сега сцената: чашките с чай, изцапаната му с боя за обувки лилава пижама (беше набил жестоко слугата заради станалото, въпреки че беше изцапал сам пижамата си, след като се бе върнал една нощ пиян от бала на YMCA 1 1 Младежка християнска организация (англ.). — Б.р. ), няколко никелови монети върху разхвърляното легло — и аз, който напразно се опитвах да почистя лулата си с навито на масур парче хартия, усукано като фитил.

— Честно казано, Алън, как може да ти харесва някаква бенгалка? Отвратителни са. Родил съм се тук, в Индия, и ги познавам по-добре от теб. Мръсни са, вярвай ми, а и за нищо не стават, дори за любов. Това момиче никога няма да ти протегне ръка…

Слушах го с неизразима наслада, въпреки че Харолд не бе разбрал нищо от онова, което му разказах, и смяташе, че ако говоря за ръката на някакво момиче, си мисля само за любов. Странно е обаче колко ми харесва да слушам злословия по адрес на хора, които обичам, на които се чувствам близък или пък са ми приятели. Когато истински обичам някого, ми харесва да слушам как се клюкарства по негов адрес; това подлага сякаш на проверка някакви тайнствени процеси в мен, които не проумявам и за които не обичам да си спомням. Би могло да се каже, че едновременно с увлечението или с искрения ми интерес към някого нараства и чувството на враждебност, което изисква симпатията да бъде потисната, видоизменена, отхвърлена. Не зная. Но след като изпитах удоволствие от идиотската критика на Харолд — глупав и фанатизиран като всеки евроазиец — срещу бенгалските жени, веднага си дадох сметка, че споменът за Майтреи и моите мисли или желания са свързани с нещо по-дълбоко. Това ме удиви и в същото време ме развълнува. Прибрах се в стаята си, като се опитвах машинално да прочистя лулата. Не помня какво съм правил след това, защото тази случка не е отбелязана в тогавашния ми дневник — спомних си за нея едва във връзка с жасминовото венче, чиято история ще опиша по-нататък.