Освен мене имаше трима слуги и пазачът на бунгалото; случеше ли се да дойде някой пътник — инспектор от ютена плантация, чиновник от някое министерство или търговец на чай, отправил се за Китай, — изпивахме по една бутилка уиски. Пиех всяка вечер, след като свършвах инспекцията и пристигах в бунгалото да се изкъпя. Това беше часът, когато едва усещах плътта си; случеше ли се да се одраскам, не ме болеше. Все пак усещах нервите си като мрежа от живак, треперех, дъхът ми ставаше горещ, главата ми се замайваше, щом се надигнех от стола, и оставах загледан в пространството, без воля, извън времето. Слугата ми донасяше на масичката бутилка уиски и бутилка сода, а аз пиех бавно, с подпряна на гърдите брадичка, изтегнал се морно по пижама в преносимия шезлонг, докато не усетех как ласкава топлина съживява тялото ми — тогава скачах, разтривах слепоочията си, обличах се и тръгвах да се разхождам под дъжда. Като вдишвах наситения с фини топли капчици въздух, мечтаех за скромен и щастлив живот във ферма край някой град, до който бих могъл да ходя всеки ден с автомобил. Тези скитания в дъжда бяха моите моменти на слабост — оставах вън, докато не ме обземеше желание да работя или да спя. Спях дълго и тежко, особено когато се наложи да работя за три седмици на четирийсет мили северно от Садия. Връщах се в бунгалото с кола, понякога дори след полунощ, защото се налагаше да избягваме разположените в низините пътища и да търсим само шосетата по склоновете. Заспивах облечен и неизмит, след като изсърбвах чаша чай с много ром и хинин, защото на другия ден преди девет вече трябваше да съм на път. Все повече занемарявах тоалета си. През онези месеци на развихрилите се мусони в целия район нямаше нито един бял; останали бяха само няколко семейства евроазийци, при които се отбивах понякога от скука — само за да чуя английска реч и за да пийнем нещо.
Дойдеше ли неделя — когато слугите ми заминаваха с влака за Шилонг да донесат провизии, — спях до обяд, събуждах се с размътен мозък и с блудкав вкус в устата и оставах в леглото по цял ден, преписвайки бележките си в дневника. Исках по-късно да публикувам книга за истинския живот на белия човек в Асам и анализирах себе си най-подробно: описвах както дните на безволие и неврастения, така и дните (по-многобройни, естествено) на смели начинания, на горди усилия, на растеж.
През целия юли ходих само веднъж до Шилонг — там стоях жадно на слънце, ходих отново на кино, поправих грамофона си и купих криминални романчета — единственото, което бях в състояние да чета, откакто пристигнах в Асам. Известно ми беше все пак, че работата ми се цени в центъра: узнах това не от нашия служител в Шилонг — надменен ирландец, който се бе опитал да ме застави да чакам пред вратата му, — а направо от Нарендра Сен, който ми изпращаше почти всяка седмица няколко машинописни реда с топли, дружески думи. През октомври ми предстоеше да ползвам едномесечен отпуск, но можех да замина за Калкута още по средата на август, ако успеех да предам доклада и ако завършех инспекцията и ремонта из трудните райони около Садия.
Случи се обаче онова, от което се опасявах в моменти на пълно униние. В началото на август заболях от тежка малария, придружена от нервно изтощение. Прибрал се бях няколко часа по-рано в бунгалото и чаят ми се стори без никакъв вкус. Имах треска, целият треперех. Легнах си, след като изпих три чаши бренди — спомнил си бях съветите на Харолд. На другия ден обаче започнах да бълнувам и повикаха един евроазиец, мистър Франк, който разбра, че имам малария; още същия следобед ме закараха до Садия. Грееше чудесно слънце, виждах цветя и птици, а на гарата видях една жена и това ме разтърси — не бях срещал бели жени от четири месеца.
След това вече не си спомням нищо. Знам само, че са ме закарали в Шилонг и са ме настанили в тамошната болница за европейци; телеграфирали в Калкута и преди да се яви заместникът ми, господин Сен идвал да ме види в болницата. След пет дни, придружен от две милосърдни сестри и от Харолд, съм заминал в първокласно купе за Калкута, където са ме приели веднага в болницата за тропически заболявания.
… Една сутрин се събудих и огледах учудено бялата стая, която миришеше на карамелизирана захар и на амоняк, както и дамата, която четеше, настанена удобно в кресло до прозореца. Няколко минути се вслушвах в шума на вентилатора и се опитвах да разбера кой ми беше говорил току-що за романа „Господарят Джим“ на Джоузеф Конрад. Бях чул и запомнил този глас; бих дал всичко, за да мога да стана от леглото и да му кажа, че романът е посредствен и че изобщо не може да се сравни с любимата ми книга „Лудостта на Олмайър“, написана от Конрад на млади години.
Читать дальше